— Нима? — Кели го погледна и си помисли: „Питам се дали по онова време са имали картички за рожден ден? Ще ми се да ми беше дал картичка. Държа се като ученичка“.
Стигнаха територията на двореца и Марк спря на един от паркингите, и я попита:
— Можеш ли да издържиш километър и половина ходене?
Кели се засмя.
— Ежедневно изминавам повече по подиумите.
Марк я хвана за ръка.
— Добре. Да вървим.
— С теб съм.
Подминаха няколко разкошни сгради и навлязоха в гората. Бяха съвсем сами, потънали в зеленината на древните дървета. Беше чудесен слънчев ден. Топлият вятър ги милваше и над тях синееше безоблачно небе.
— Красиво е, нали?
— Прекрасно е, Марк.
— Радвам се, че днес си свободна.
Кели си спомни нещо.
— Ти не трябваше ли да си на работа?
— Реших да си взема един ден отпуска.
— О!
Навлизаха все по-дълбоко в тайнствената гора.
— Още колко ще вървим? — попита тя след петнайсетина минути.
— По-нататък има едно местенце, което много ми харесва. Почти стигнахме.
След още няколко минути излязоха на полянка, в средата на която се издигаше грамаден дъб.
— Стигнахме — каза Марк.
— Толкова е спокойно…
На дънера като че ли бе издраскано нещо. Кели се приближи. Там пишеше: „Честит рожден ден, Кели“.
Изгубила дар слово, тя впери очи в Марк.
— О, мили! Благодаря ти. Значи не беше забравил.
— Мисля, че в дънера има нещо.
— В дънера ли? — Кели се вгледа. На равнището на очите й имаше хралупа. Тя бръкна вътре, напипа пакетче и го извади. Беше кутия за подаръци. — Какво е?
— Отвори го.
Тя вдигна капачето и се ококори. Вътре имаше красив смарагдов пръстен, заобиколен от диаманти, обковани с платина. Не вярваше на очите си. Обърна се и прегърна Марк.
— Прекалено си щедър.
— Готов съм да ти подаря и луната, ако я поискаш. Влюбен съм в теб, Кели.
Тя го притисна към себе си. И каза нещо, което бе смятала, че никога няма да изрече:
— И аз те обичам, мили.
Марк сияеше.
— Хайде да се оженим веднага. Ние…
— Не — рязко го прекъсна Кели.
Той я погледна изненадано.
— Защо?
— Не можем.
— Кели… Не вярваш, че съм влюбен в теб ли?
— Вярвам ти.
— Ти обичаш ли ме?
— Да.
— Но не искаш да се омъжиш за мен, така ли?
— Искам… но… не мога.
— Не разбирам. Каква е причината?
Марк я наблюдаваше смутено. Кели знаеше, че в мига, в който му разкаже за преживяната някога травма, той никога повече няма да поиска да я види.
— Аз… аз никога няма да мога да ти стана истинска жена.
— Какво искаш да кажеш?
Това бе най-мъчителната изповед в живота й.
— Марк, ние няма да можем да се любим. Когато бях осемгодишна, ме изнасилиха. — Докато разказваше отвратителната история на първия мъж, когото обичаше, погледът й блуждаеше сред безразличните дървета. — Сексът не ме привлича. Гнус ме е от самата мисъл за него. И ме е страх. Аз съм… аз съм половин жена. Аз съм урод. — Тя се задъхваше и се мъчеше да не се разплаче.
Усети ръката на Марк върху своята.
— Много съжалявам. Сигурно е било ужасно.
Тя мълчеше.
— Сексът е много важен в един брак.
Кели кимна и прехапа устни. Знаеше какво ще й каже.
— Естествено. Разбирам защо няма да искаш…
— Но бракът не се свежда до това. Бракът означава да прекараш живота си с човек, когото обичаш — с когото можеш да разговаряш, с когото да споделяш добрите и лошите моменти.
Тя го слушаше — смаяна, боеше се да повярва на ушите си.
— Със секса все някога се приключва, Кели, но не и с истинската любов. Обичам те с цялото си сърце и душа — заради твоето сърце и душа. Искам да прекарам живота си с теб. Мога да мина и без секс.
Кели се опита да се овладее.
— Не, Марк… не мога да ти го позволя.
— Защо?
— Защото един ден ще съжаляваш. Ще се влюбиш в жена, която може да ти даде… това, което аз не мога… ще ме оставиш… и това ще разбие сърцето ми.
Марк я грабна в обятията си и я притисна към себе си.
— Знаеш ли защо никога няма да те изоставя? Защото си по-добрата част от мен. Ще се оженим.
Кели се вгледа в очите му.
— Съзнаваш ли какво бреме поемаш, Марк?
— Струва ми се, че спокойно можеш да перифразираш това изречение. — Той се усмихна.
Тя се засмя.
— О, мили, убеден ли си, че…
Марк сияеше.
— Убеден съм. Какво ще кажеш?
По бузите й потекоха сълзи.
— Тогава… да.
Марк сложи смарагдовия пръстен на пръста й. Дълго останаха прегърнати.
— Искам утре да те заведа в салона и да те запозная с някои от моделите, с които работя.
— Нали беше забранено?
— Забраните са за това, за да се нарушават.
Лицето му сияеше.
— Ще уредя да ни оженят в неделя.
На другата сутрин, когато двамата пристигнаха в салона, Кели посочи небето.
— Май ще вали. Всички приказват за времето, но никой не прави нищо за него.
Марк се обърна и я погледна някак странно. Тя забеляза изражението му и се засмя.
— А, извинявай. Това е клише, нали?
Марк не отговори.
