планината над спускащата се на стотици метри надолу към морето бездна. Елизабет караше колкото се може по-близо до вътрешната лента и натискаше спирачките, за да убива инерцията по стръмния планински наклон.
Колата наближаваше остър завой. Тя машинално настъпи спирачката, за да намали скоростта.
Спирачките отказаха.
Не можа веднага да осъзнае какво става. Настъпи отново педала, после още веднъж, натискаше го с всички сили, а сърцето й започна да тупти бързо, докато джипът набираше скорост. Колата взе завоя и вече се движеше по-бързо, спускайки се по стръмното шосе и набирайки все по-голяма инерция с всяка изминала секунда. Натисна отново спирачките. Нямаше никаква полза от тях.
Отпред се показа нов завой, Елизабет се боеше да вдигне очи от пътя, за да погледне спидометъра, но с крайчеца на окото си успя да забележи подскочилата нагоре стрелка и замръзна от ужас. Стигна завоя и колата поднесе от високата скорост. Задните колела се плъзнаха към ръба на пропастта, после гумите стъпиха отново на пътя и джипът се понесе пак напред, гълтайки опъналия се пред него път. Вече нямаше какво да го спре и той летеше напред като влакче в увеселителен парк към канещите го за смъртен танц завои.
Умът й работеше светкавично, търсейки някакво спасение. Помисли да скочи. Реши се да хвърли бърз поглед към спидометъра. Скоростта бе достигнала вече седемдесет мили в час, като се увеличаваше с всяка изминала секунда, а Елизабет бе попаднала в клопка между яката планинска стена и убийствената бездна от другата страна. Щеше да загине. И в този миг тя разбра, че някой я убива, така, както са убили и баща й. Сам бе прочел доклада и го бяха убили. Така, както щеше да бъде убита и тя. И нямаше представа кой е нейният убиец, кой ги мразеше толкова, че да извърши подобно ужасно деяние. Можеше да го понесе някак си по-лесно, ако бе някой непознат човек. Но бе някой, когото познава, а и той я познава. Няколко образа минаха през съзнанието й. Алек… Иво… Валтер… Шарл… Беше някой от тях. „Човек от най-висшия ешелон на компанията.“
Смъртта й щеше да се приеме като нещастен случай, както и смъртта на Сам. Елизабет заплака тихо, като сълзите й се смесваха с влажната мъгла на дъжда, който все още валеше, но тя дори не го усещаше. Джипът бе станал неуправляем върху мократа настилка, а Елизабет се мъчеше да задържи колелата върху пътя. Разбираше, че й остават само няколко секунди, преди да излети над камъните към небитието. Тялото й се вдърви, а ръцете й изтръпнаха от стискането на кормилото. На света нямаше вече нищо друго, освен нея самата, препускаща бясно по планинския път, повлечена от развилнелия се вятър, шепнещ на ухото й „ела с мен“ и блъскащ колата, опитвайки се да я изхвърли през ръба на пропастта. Джипът отново започна да поднася, а Елизабет отчаяно се мъчеше да го овладее, спомняйки си какво я бяха учили. „Навий волана по посока на занасянето, винаги по посока на занасянето.“ Задните колела се изправиха и колата продължи да се спуска надолу. Елизабет хвърли още един поглед към спидометъра… осемдесет мили в час! Отпред се показа следващият стръмен и остър завои и на нея й стана ясно, че този път няма да успее.
Нещо в мозъка й като че ли бе замръзнало, а между нея и това, което ставаше наоколо, като че ли бе спусната някаква завеса. Чу гласа на баща си да казва: „Какво правиш сама тук, в тъмното?“, а после я взема на ръце и я отнася в леглото, след това бе на сцената и танцуваше и се въртеше, и се въртеше, без да може да спре, а мадам Нетурова й крещеше: „Колко пъти в живота си ставаш на двайсет и една години?“ И Елизабет си помисли: „Никога вече няма да видя Рийс“, извика силно името му и завесата изчезна, но кошмарът още не бе свършил. Острият завой вече бе по-близо, а колата летеше към него като куршум. Ще излети над скалата. „Нека всичко стане бързо“ — тихо се молеше тя.
В този миг вдясно от себе си, малко преди острия завой, Елизабет зърна тясна пътечка, изсечена в камъните и водеща нагоре из планината. Трябваше да решава мигновено. Нямаше престава накъде води пътеката. Разбираше само, че отива нагоре, че може да намали инерцията, давайки й някакъв шанс. И тя реши да го използва. Когато джипът достигна пътечката, Елизабет рязко изви волана надясно в последния момент. Задните колела поднесоха, но предните бяха стъпили на каменната пътека, а инерцията ги изхвърли достатъчно силно, за да се задържат. Джипът се понесе нагоре, а Елизабет се бореше с волана, като се опитваше да задържи колата върху тясната пътека. Клоните на дърветата я зашибаха, когато профуча през тях, като деряха лицето и ръцете й. Пътеката водеше само до отвъдната страна на скалата. Нямаше никакво спасение.
Приближаваше се все повече и повече към ръба на пропастта, а скоростта бе прекалено висока, за да скочи от джипа. Краят на скалата бе вече съвсем близо, а морето бе на стотици метри надолу. Джипът се носеше към ръба и последното, което Елизабет запомни, бе, че пред нея изникна някакво дърво, а после се разнесе експлозия, която огласи целия свят.
После всичко стана тихо и бяло, спокойно и неподвижно.
ГЛАВА 20
Отвори очи и видя, че лежи на болнично легло, и първият, когото разпозна, бе Алек Никълс.
— В къщата няма нищо за ядене — прошепна тя и започна да плаче.
Очите на Алек се изпълниха с болка, прегърна я е две ръце и я притисна към себе си.
— Елизабет!
— Всичко е наред, Алек. Добре съм — промълви тя.
И наистина бе така. Цялото й тяло бе в подутини и синини, но бе останала жива, което бе невероятно. Спомни си за преживения от адското спускане ужас и тялото й потръпна от студ.
— Откога съм тук? — Гласът й бе слаб и дрезгав.
— Докараха те преди два дни. Оттогава си в безсъзнание. Лекарят казва, че е станало чудо. Всички, които са видели катастрофата, мислят, че е невъзможно да си останала жива. Спасителният екип се натъкнал на теб и те е докарал веднага тук. Имаш мозъчно сътресение и страшно много натъртвания, но слава Богу, няма нищо счупено. — Погледна я с недоумение. — Какво си правила на тая пътека?
Елизабет му разказа. Забеляза появилия се ужас в очите му, докато съпреживяваше с нея спускането. Непрекъснато повтаряше: „О, мили Боже“. Когато Елизабет завърши разказа си, Алек бе пребледнял.
— Каква нелепа и ужасна злополука!
— Злополуката не беше случайна, Алек.
— Не те разбирам — погледна я объркано той.
И как можеше да я разбере? Елизабет си помисли, че сигурно не е прочел доклада.
— Някой е пипал спирачките.
Той поклати недоверчиво глава.
— Който и да е бил, защо ще го прави?
— Защото… — Не можеше да му каже. Все още не. Вярваше в Алек повече, отколкото във всеки друг, но все още не бе готова да говори. Поне докато не се почувства по-добре и не обмисли нещата.
— Не зная — избегна прекия отговор тя. — Просто съм сигурна, че някой го е направил.
Наблюдаваше го внимателно и следеше израза на лицето му. Недоверието му премина в недоумение, а после го обзе гняв.
— О, непременно ще разберем кой е! — Гласът му стана безжалостен.
Вдигна телефона и след няколко минути говореше с началника на полицията в Олбия.
— Алек Никълс ви безпокои — каза той. — Аз… а, да, тя е добре, благодаря ви… Благодаря, ще й предам. Обаждам ви се във връзка с джипа, който е карала. Можете ли да ми кажете къде е той сега?… Бихте ли наредили да го оставят там? И ако можете, да намерите някой добър монтьор. Аз ще дойда след половин час. — Остави слушалката. — Колата е в гаража на полицията. Отивам веднага там.
— И аз ще дойда с теб.
Изгледа я изненадано.
— Докторът каза, че трябва да лежиш поне още един-два дни. Не можеш да…
— Ще дойда с тебе — настоя упорито тя.
След четиридесет и пет минути Елизабет бе изписана от болницата въпреки протестите на лекаря, че е контузена и подута, и бе на път за гаража на полицията заедно с Алек Никълс.
Началникът на полицията в Олбия, Луиджи Фераро, бе мургав сардинец на средна възраст, с голямо
