шкембе и криви крака. До него стоеше инспектор Бруно Кампания, който стърчеше над шефа си. Кампания бе около петдесетгодишен, с добре сложено тяло и имаше вид на човек, който добре си знае работата. Застана до Елизабет и Алек, за да наблюдава как монтьорът проверява долната част на вдигнатия с пневматичен крик джип. Предният ляв калник и радиаторът бяха смачкани и изпръскани със сока на дърветата, в които се бе удряла колата. В първия миг, когато видя колата, на Елизабет й прилоша и трябваше да се облегне върху Алек. Той я погледна загрижено:
— Сигурна ли си, че ще издържиш?
— Добре съм — излъга Елизабет.
Чувстваше се слаба и ужасно изморена. Но трябваше да види всичко сама.
Монтьорът изтри ръцете си с някакъв мазен парцал и се приближи към тях.
— Вече не правят такива коли — каза той.
„И слава Богу“ — помисли си Елизабет.
— Всяка друга щеше да е станала на парчета.
— А как са спирачките? — попита Алек.
— Спирачките ли? Те са в отлично състояние.
Елизабет изведнъж усети, че я обзема някакво особено чувство.
— Какво… Какво имате предвид?
— Работят идеално. Изобщо не са се повредили от катастрофата. Именно това имах предвид, когато казах, че вече не правят…
— Но това е невъзможно — прекъсна го Елизабет. — Спирачките на джипа не работеха.
— Мис Рофи смята, че някой е повредил спирачките — поясни Фераро.
— Не, господин началник, — поклати глава монтьорът. Отиде до джипа и посочи някъде отдолу. — Има само два начина, по които може да се преебат… — извърна се към Елизабет, — извинете ме, синьорина, да се повредят спирачките на джипа. Или да се прережат съединенията, или да се отвие ей тая пробка — посочи някаква метална част отдолу, — и да се източи спирачната течност. Сама можете да видите, че съединението е здраво, а аз проверих и резервоара със спирачната течност. Пълно е.
Шефът на полицията се обърна успокоително към Елизабет:
— Мога да ви разбера, че във вашето състояние…
— Само за момент — прекъсна го Алек, обръщайки се към монтьора. — Не е ли възможно някой да е прекъснал съединенията, а после да ги е подменил или пък да е източил спирачната течност и след това да е налял пак?
Монтьорът твърдо поклати глава.
— Господине, тия съединения не са докосвани. — Извади отново парцала и старателно изтри маслото около пробката на картера. — Виждате ли пробката? Ако някой си е играл с нея, щеше да има пресни следи от ключа. Мога да гарантирам, че никой не се е докосвал до нея през последните шест месеца. На спирачките им няма нищо. Сега ще ви покажа.
Отиде до стената и натисна копчето. Нещо забръмча и хидравличният кран започна да спуска джипа на земята. Всички следяха механика, който се качи в колата, запали двигателя и даде заден ход. Когато задницата на колата опря в стената отзад, включи на първа скорост и натисна газта. Колата се понесе към инспектор Кампаня. Елизабет отвори уста, готова да извика, но в този момент джипът се закова на сантиметри от него. Монтьорът се направи, че не забелязва отправения му от инспектора поглед, и подхвърли:
— Видяхте ли? Спирачките са в идеално състояние.
Всички погледнаха към Елизабет и тя знаеше какво си мислят. Но нищо не можеше да заличи ужаса от спускането по планинския път. Не бе забравила как натискаше спирачките без никакъв резултат. И все пак монтьорът от полицията доказа, че работят. Освен ако и той не е замесен. Което означаваше, че и шефът на полицията вероятно е посветен. „Сигурно съм полудяла“ — помисли си Елизабет.
— Елизабет… — безпомощно се обади Алек.
— Когато карах джипа, спирачките му не работеха.
Алек я изгледа за миг, а после се обърна към механика:
— Да предположим, че някой наистина е направил така, че спирачките да не работят. По какъв друг начин може да се направи това?
— Може да са намокрили накладките — намеси се инспектор Кампаня.
Елизабет усети, че я обзема някакво вълнение.
— И какво е могло да стане, ако са ги намокрили?
— Когато накладката се е опряла в барабана, не е имало зацепване — обясни Кампаня.
— Прав сте. Само че… — Монтьорът се обърна към Елизабет. — Спирачките действаха ли, когато потегляхте?
Елизабет си спомни, че бе използвала спирачките, когато изкарваше на заден ход колата от навеса, а и после, когато наближи първия завой.
— Да — отговори тя. — Действаха.
— Ето го и отговора на въпроса ви — тържествуващо заяви монтьорът. — Спирачките ви са се намокрили от дъжда.
— Чакайте — възрази Алек. — Защо да е невъзможно някой да ги е намокрил преди да е потеглила?
— Защото ако някой ги е намокрил предварително, не биха работили и когато е тръгвала — търпеливо обясни монтьорът.
Полицейският началник се обърна към Елизабет.
— Дъждът може да бъде много опасен, мис Рофи. Особено по тесните планински пътища. Подобни неща се случват доста често.
Алек наблюдаваше Елизабет и не знаеше какво да направи. Самата тя се чувстваше като глупачка. В края на краищата наистина е било злополука. Искаше й се да се махне оттук. Вдигна очи към полицейския началник:
— Аз… съжалявам, че ви създадох всичките тези неприятности.
— Но моля ви. Беше ми приятно. Искам да кажа, че съм разстроен от случилото се, но винаги ми е приятно да бъда на ваше разположение. Инспектор Кампаня ще ви закара обратно до вилата.
Алек започна:
— Недей да се сърдиш, че ти го казвам, моето момиче, но изглеждаш ужасно. Сега искам да се пъхнеш в леглото и да лежиш няколко дни без да ставаш. Ще поръчам продукти по телефона.
— Ако аз лежа, кой ще ни готви?
— Аз ще готвя — заяви Алек.
И Алек наистина приготви вечеря, след което й я поднесе в леглото.
— Боя се, че не съм много добър готвач — подхвърли весело той, докато поставяше подноса пред нея.
„Това е най-хубавият виц за годината“ — каза си Елизабет. Алек бе ужасен готвач. Всяко ядене бе или прегорено, или недопечено, или пък пресолено. Но Елизабет успя да хапне, отчасти защото умираше от глад, а също и защото не искаше да го обиди. Той седеше при нея и я разсейваше с разни истории. Не спомена нито дума, че се е изложила в гаража на полицията. За което му бе благодарна.
Двамата прекараха следващите няколко дни във вилата, като Елизабет лежеше в леглото, а Алек шеташе около нея, готвеше и й четеше. Струваше й се, че през цялото време телефонът не спря да звъни. Иво и Симонета се обаждаха всеки дан, за да проверят как се чувства, а също и Елен и Шарл, и Валтер. Дори Вивиан й се обади. Всички предлагаха да дойдат и да поседят при нея.
— Наистина съм добре — уверяваше ги тя. — Няма смисъл да идвате. След няколко дни ще бъда в Цюрих.
Рийс Уйлямс се обади. Едва когато чу гласа му, Елизабет разбра колко много й е липсвал.
— Научих, че си решила са съперничиш на Елен — каза той.
Но в гласа му се усещаше загриженост.
— Грешиш. Аз се състезавам само в планините, и то на спускане. — Стори й се невероятно, че вече
