миналия век. Старите улици носеха странни имена като „Стълбището Строшиврат“, „Под крепостта“ и „Моряшкия скок“.
Посетиха Цитаделата, чиито стени пазеха Стария Квебек, гледаха традиционната смяна на почетния караул в крепостта. Обикаляха търговските улици, „Сен Жан“, „Картие“, „Кот дьо ла Фабрик“, скитаха се из Картие пти шампле.
— Това е най-старият търговски квартал в Северна Америка — каза й Жан-Клод.
— Прекрасно е.
Където и да отидеха, имаше грейнали коледни дървета, коледни сцени и музика за удоволствието на минувачите.
Той я заведе да карат снегомобили в провинцията. Докато се носеха по тесния склон, младият мъж извика:
— Как се чувстваш?
Тони усети, че това не е случаен въпрос. Тя кимна и тихо отвърна:
— Чудесно е.
Алет прекарваше свободното си време по музеите. Посети базиликата „Нотр Дам“, черквата „Добрият пастир“ и музея „Августин“, но не прояви интерес към нищо друго от онова, което предлагаше Квебек. Имаше десетки прекрасни ресторанти, но когато не се хранеше в хотела, тя отиваше в „Льо коменсал“, вегетарианска кафетерия.
От време на време си мислеше за своя приятел в Сан Франциско, художника Ричард Мелтън, и се чудеше какво прави и дали си спомня за нея.
Ашли с ужас очакваше Коледа. Изкушаваше се да телефонира на баща си и да му каже да не идва. „Но с какво мога да се оправдая? Ти си убиец, не искам да те виждам, това ли?“
А Коледа наближаваше.
— Искаш ли да ти покажа моя бижутериен магазин? — попита я Жан-Клод.
Тони кимна.
— С удоволствие.
„Парен Джюълърс“ се намираше в сърцето на Квебек на улица „Нотр Дам“. Когато влезе вътре, Тони се смая. По Интернет Жан-Клод й бе казал: „Имам малък бижутериен магазин.“ Всъщност магазинът се оказа много голям и изискан. Пет-шест служители обслужваха клиентите.
Тя се огледа и възкликна:
— По… поразително е.
Той се усмихна.
— Merci. Бих искал да ти дам cadeau — коледен подарък.
— Не. Не е необходимо. Аз…
— Моля те, не ме лишавай от това удоволствие.
Отведе я до една от витрините, пълна с пръстени. — Кажи ми кой ти харесва.
Тони поклати глава.
— Ужасно са скъпи. Не мога…
— Моля те.
Погледна го за миг, после кимна.
— Добре. — Отново разгледа витрината. По средата имаше голям смарагдов пръстен с диаманти.
Жан-Клод видя, че гледа към него.
— Харесва ли ти смарагдовият пръстен?
— Прекрасен е, но е ужасно…
— Твой е. — Извади малък ключ, отключи витрината и го взе.
— Не, Жан-Клод…
— Pour moi. — Той го постави на пръста й. Беше й по мярка.
— Voila! Това е знак свише.
Тони стисна ръката му.
— Аз… не зная какво да кажа.
— Не мога да изразя какво удоволствие ми доставя това. Тук има един чудесен ресторант, казва се „Павилон“. Искаш ли да вечеряме там?
— Където кажеш.
— Ще ти позвъня в осем часа.
В шест часа следобед телефонира бащата на Ашли.
— Страхувам се, че ще трябва да те разочаровам, Ашли. Няма да мога да дойда за Коледа. Един мой важен пациент от Южна Америка получил инфаркт. Довечера заминавам за Аржентина.
— Аз… много съжалявам, татко — като се опитваше да бъде убедителна, отвърна тя.
— Ще го компенсираме, нали, скъпа?
— Да, татко. Приятен полет.
Тони с нетърпение очакваше вечерята с Жан-Клод. Щеше да е прекрасно. Докато се обличаше, тихо си тананикаше.
„Мисля, че Жан-Клод е влюбен в мен, майко.“
„Павилон“ се намира в огромната „Гар дьо Пале“, старата железопътна гара на Квебек. Това е просторен ресторант с дълъг бар до входа. В единайсет всяка вечер десетина маси се отместват настрани, за да отворят пространство за дансинг и диджеят започва програмата си със записи, включващи реге, джаз и блус.
Тони и Жан-Клод пристигнаха в девет и собственикът топло ги посрещна на вратата.
— Мосю Парен. Много се радвам да ви видя.
— Благодаря, Андре. Това е госпожица Тони Прескот, господин Никола.
— За мен е удоволствие, госпожице. Масата ви е готова.
— Храната е превъзходна — увери я Жан-Клод, когато ги настаниха. — Хайде да започнем с шампанско.
Поръчаха си paillard de veau, torpille, салата и бутилка валполичела.
Тони не можеше да откъсне очи от смарагдовия пръстен, който й беше подарил Жан-Клод.
— Толкова е красив! — възкликна тя.
Той се приведе към нея.
— Tu aussi. Не мога да ти обясня колко съм щастлив, че най-после се срещнахме.
— И аз — тихо отвърна Тони.
Диджеят започна своята програма. Жан-Клод я погледна.
— Искаш ли да потанцуваме?
— С удоволствие.
Танците бяха една от големите й страсти и когато излезе на дансинга, Тони забрави за всичко друго. Като малка танцуваше с баща си и майка й казваше: „Това дете е тромаво.“
