Жан-Клод я притискаше към себе си.
— Танцуваш прекрасно.
— Благодаря. — „Чу ли го, майко?“
„Иска ми се това да продължава вечно“ — помисли си Тони.
На път за хотела той я попита:
— Cherie, искаш ли да минем през нас и да пийнем нещо?
Тони се поколеба.
— Не тази вечер, Жан-Клод.
— Тогава утре, peut-etre?
Тя стисна ръката му.
— Утре.
В три часа през нощта полицай Рене Пикар патрулираше с автомобила си по „Гран але“ в „Картие Монкалм“, когато забеляза, че предната врата на двуетажна тухлена къща е широко отворена. Той спря до тротоара и отиде да провери. Приближи се до входа и извика:
— Bon soir. Y a-t-il, quelqu’un?2
Не получи отговор. Влезе във фоайето и се насочи към голямата дневна.
— C’est la police. Y a-t-il, quelqu’un?3
Отново никакъв отговор. В къщата цареше неестествена тишина. Полицай Пикар разкопча кобура си и започна да обикаля първия етаж, като викаше и влизаше от стая в стая. Единственият отговор бе зловещо мълчание. Върна се във фоайето. Елегантно стълбище водеше към втория етаж.
— Alio! — Нищо.
Когато изкачи стълбището, той извади пистолета си. Отново извика, после пое по дългия коридор. Вратата на една от спалните пред него беше открехната. Пикар се приближи, отвори я и пребледня.
— Mon Dieu!
В пет часа сутринта в сградата от сив камък и жълти тухли на булевард „Стори“, в която се помещава полицейското управление, инспектор Пол Кайе попита:
— С какво разполагаме?
— Жертвата се казва Жан-Клод Парен — отвърна полицай Ги Фонтен. — Бил е намушкан с нож поне десетина пъти и е кастриран. Патологът казва, че убийството е станало през последните три-четири часа. Открихме в джоба на сакото на Парен сметка от „Павилон“. Измъкнахме собственика на ресторанта от леглото.
— Да?
— Мосю Парен е бил в „Павилон“ заедно с жена на име Тони Прескот, брюнетка, много привлекателна, с английски акцент. Управителят на бижутерийния магазин на мосю Парен твърди, че вчера мосю Парен довел в магазина жена, отговаряща на същото описание, и я представил като Тони Прескот. Подарил й скъп смарагдов пръстен. Също така смятаме, че преди смъртта си мосю Парен е правил секс с някого и че оръжието на убийството е нож за писма със стоманено острие. По него имаше отпечатъци. Пратихме го в лабораторията и ФБР. Очакваме резултатите.
— Арестувахте ли Тони Прескот?
— Non.
— И защо?
— Не успяхме да я открием. Проверихме във всички местни хотели, в нашия архив, както и в този на ФБР. Тя няма акт за раждане, номер на социална осигуровка, нито шофьорска книжка.
— Невъзможно! Има ли вероятност да е напуснала града?
Полицай Фонтен поклати глава.
— Едва ли, инспекторе. Летището е било затворено в полунощ. Последният влак от Квебек е потеглил в пет и трийсет и пет следобед. Първият сутрешен влак ще е в шест и половина. Разпратихме описанието й до автогарата, две таксиметрови компании и фирмата за наем на лимузини.
— За Бога, разполагаме с името, описанието и отпечатъците й. Не може да изчезне просто така.
Един час по-късно се получи доклад от ФБР. Не бяха успели да идентифицират отпечатъците. Тони Прескот нямаше досие.
Осма глава
Пет дни след завръщането на Ашли от Квебек баща й телефонира:
— Току-що пристигам.
— Откъде пристигаш? — Трябваше й време, за да си спомни. — А, да. Твоят пациент в Аржентина. Как е той?
— Ще оживее.
— Радвам се.
— Можеш ли да дойдеш в Сан Франциско да вечеряме заедно?
Тя се ужасяваше от мисълта да се срещне с него, но не успя да измисли извинение.
— Добре.
— Тогава да се срещнем в ресторант „Лулу“. В осем часа.
Ашли вече беше в ресторанта, когато пристигна баща й. Тя отново видя възхитените погледи на хората наоколо. Баща й беше прочут. Би ли рискувал всичко само за да…
Той застана до масата.
— Радвам се да те видя, мила. Съжалявам за коледната ни вечеря.
— Аз също — насили се да отвърна Ашли.
Тя втренчено гледаше менюто, опитвайки се да събере мислите си.
— Какво ще поръчаш?
— Аз… всъщност не съм гладна — отвърна.
— Трябва да хапнеш нещо. Съвсем си измършавяла.
— Ще взема пиле.
Тя го наблюдаваше, докато той даваше поръчката на сервитьора, и се чудеше дали ще посмее да го попита.
— Как беше в Квебек?
— Много интересно. Красив град.
— Някой път трябва да отидем там заедно.
Тя се реши и се помъчи да говори колкото е възможно по-спокойно:
— Да. Между другото… миналия юни ходих на среща в Бедфорд по случай десет години от завършване на гимназия.
Той кимна.
— Приятно ли беше?
— Не. — Бавно заговори, като внимателно подбираше думите си. — Разбрах… разбрах, че в деня, след като ние с теб заминахме за Лондон, са открили… трупа на Джим Клиъри. — После замълча в очакване да види реакцията му.
Д-р Патерсън се намръщи.
— Клиъри ли? А, да. Онова момче, което тичаше след теб. Аз те спасих от него, нали?
„Какво означава това? Признание ли? Може би иска да каже, че ме е спасил от Джим Клиъри, като го е убил?“
Ашли дълбоко си пое дъх и продължи:
— Денис Тибъл е бил убит по същия начин. Намушкан и кастриран. — Тя видя, че баща й взима парче хляб и внимателно го намазва с масло.
