„Аз също.“
— Нещо много важно!
Ашли всяка вечер с тревога следеше новините, но около разследването на убийството на Денис Тибъл нямаше нищо ново. Постепенно започна да се успокоява. Ако полицията не успееше да я свърже със случая, нямаше да стигнат и до баща й. Няколко пъти решава да го попита, но винаги се отказваше. Ами ако беше невинен? Дали някога щеше да й прости обвинението в убийство? „А ако е виновен, изобщо не искам да зная — помисли си. — Не бих могла да го понеса. И ако наистина съзнателно е извършил тези ужасни неща, той го е направил, за да ме защити. Поне тази Коледа няма да ми се наложи да се срещам с него.“
Ашли телефонира на баща си в Сан Франциско.
— Тази година няма да мога да прекарам коледните празници с теб, татко — без каквото и да е предисловие започна тя. — Компанията ме праща на конгрес в Канада.
Последва продължително мълчание.
— Много лошо, Ашли. Винаги сме прекарвали Коледа заедно.
— Нищо не мога да напра…
— Нали знаеш, освен теб нямам никого.
— Да, татко, аз… аз също нямам.
— Това е важното.
„Достатъчно важно, за да убиеш човек ли?“
— Къде е този конгрес?
— В Квебек. Той е…
— А. Прекрасен град. Не съм бил там от години. Знаеш ли какво ще направя? По това време нямам никаква работа в болницата. Ще взема самолет и двамата ще вечеряме заедно на Коледа.
Ашли бързо отвърна:
— Струва ми се, че не е…
— Ти само ми резервирай стая в хотела, в който ще отседнеш. Нали не искаме да нарушаваме традицията?
Тя се поколеба и бавно изрече:
— Не, татко.
„Как ще го погледна?“
Алет възбудено изрече:
— Никога не съм ходила в Квебек. Там имат ли музеи?
— Разбира се, че имат — отвърна Тони. — Всичко си имат. Много зимни спортове. Ски, кънки…
Приятелката й потръпна.
— Мразя студа. Не ми трябват никакви спортове. Пръстите ми измръзват даже с ръкавици. Ще обикалям музеите…
Групата от „Глобъл Къмпютър Графикс“ пристигна на международното летище „Жан Льосаж“ в Сен Фоа на двайсет и първи декември и беше отведена в прочутия „Шато Фронтенак“ в Квебек. Температурите бяха под нулата и улиците бяха покрити със сняг.
Жан-Клод беше дал на Тони телефонния си номер. Тя му позвъни веднага щом се настани в стаята си.
— Надявам се, че не те безпокоя прекалено късно.
— Mais non! Не мога да повярвам, че си тук. Кога ще те видя?
— Утре сутрин всички отиваме в конгресния център, но мога да се измъкна и да обядвам с теб.
— Bon! На „Гран Але Ест“ има един ресторант, казва се „Льо Пари-Брест“. Какво ще кажеш за един часа?
— Ще бъда там.
Квебекският конгресен център на булевард „Рене Льовеск“ е изключително модерна четириетажна сграда от стъкло и стомана, която побира хиляди хора. В девет сутринта огромните зали бяха пълни с компютърни специалисти от целия свят, които обменяха информация по най-новите открития. Те обикаляха мултимедийните зали, изложбите и видеоконферентните центрове. Едновременно се провеждаха шест семинара. На Тони й доскуча. „Само приказки, нищо интересно“ — мислеше си тя. В един без петнайсет се измъкна от залата и взе такси до ресторанта.
Жан-Клод я очакваше. Той я хвана за ръка и топло каза:
— Тони, толкова се радвам, че успя да дойдеш.
— Аз също.
— Ще се опитам да прекараш приятно. Нашият град е много красив.
Тя го погледна и се усмихна.
— Сигурна съм, че ще ми хареса.
— Бих искал да прекараме колкото може повече време заедно.
— Можеш ли да си вземеш отпуска? Ами бижутерийния магазин?
Той се усмихна.
— Ще трябва да се оправят без мен.
Метр д’отелът им донесе менюто.
— Искаш ли да опиташ нашата френско-канадска кухня? — попита я Жан-Клод.
— С удоволствие.
— Тогава нека поръчам и за теб. — Той се обърна към метр д’отела. — Nous voudrions le Brome Lake Duckling. — После обясни на Тони: — Това е местно ястие, патица, приготвена в калвадос и пълнена с ябълки.
— Страхотно.
Така и се оказа.
По време на обеда двамата разказаха за себе си.
— Така. Никога ли не си се женил? — попита Тони.
— Не. А ти?
— Не.
— Не си открила подходящия мъж.
„О, Господи, щеше да е чудесно, ако беше толкова просто.“
— Не.
Разговаряха за Квебек и какво могат да правят заедно.
— Караш ли ски?
Тони кимна.
— Обожавам ските.
— O, bon, moi aussi. Освен това можем да караме снегомобили, да се пързаляме, да обикаляме магазините…
В ентусиазма му имаше нещо почти момчешко. Тя никога не се бе чувствала толкова приятно с друг мъж.
Шейн Милър така организира програмата им, че ходеха на конгресните заседания сутрин и следобедите им бяха свободни.
— Не зная какво да правя тук — оплака се Алет на Тони. — Ужасно е студено. Ти какво ще правиш?
— Всичко — усмихна се тя.
— A piu tardi.
Тони и Жан-Клод всеки ден обядваха заедно, а после й показваше града. Тя никога не беше виждала друго място като Квебек. Все едно, че откриваше живописно френско село в Северна Америка от края на
