Денис Тибъл е бил кастриран! Заместник-шерифът казваше:
— … и никой от вас не го е виждал, след като в петък си е тръгнал от тук, така ли?
„Давай — помисли си Тони. — Кажи му. Кажи му, че си ходила в апартамента му. Защо не му кажеш?“
Блейк изчака малко, като се мъчеше да скрие разочарованието си.
— Е, ако някой от вас си спомня нещо, което може да е от полза, ще съм ви благодарен, ако ми телефонирате. Господин Милър има номера ми. Благодаря ви.
Той се отдалечи заедно с Шейн към изхода.
Ашли усети, че й прималява от облекчение.
Заместник-шериф Блейк се обърна към Шейн:
— Бил ли е особено близък с някой от колегите си?
— Не. Струва ми се, че Денис не беше близък с никого. Една от нашите компютърни операторки много го привличаше, но помежду им никога не е имало нищо.
Детективът спря.
— Тя тук ли е в момента?
— Да, но…
— Бих искал да поговоря с нея.
— Добре. Можете да използвате кабинета ми.
Двамата се върнаха обратно и Ашли ги видя да се приближават. Крачеха право към нейното бюро.
— Ашли, заместник-шериф Блейк би искал да поговори с теб.
Значи знаеше! Щеше да я пита за посещението й в апартамента на Тибъл. „Трябва да внимавам“ — каза си.
Детективът я наблюдаваше.
— Имате ли нещо против, госпожице Патерсън?
Тя си възвърна дар-слово.
— Не, ни най-малко. — И го последва в кабинета на Шейн Милър.
— Седнете. — Двамата седнаха. — Разбрах, че Денис Тибъл е бил влюбен във вас.
— Аз… предполагам… — „Внимавай!“ — Да.
— Излизахте ли с него?
„Да отидеш в апартамента му не е същото като да излизаш с него.“
— Не.
— Говорил ли ви е за жената, за която искал да се жени?
Тя затъваше все по-надълбоко. Възможно ли е да й поставя капан? Може би вече знаеше, че е била в апартамента на Тибъл. Навярно бяха открили отпечатъците й. Сега бе моментът да му разкаже какво е направил с нея Денис. „Но ако му разкажа — отчаяно си помисли, — това ще го отведе при баща ми и ще го свържат с убийството на Джим Клиъри.“ Дали знаеха и за това? Но полицейското управление в Бедфорд нямаше причини да уведомява полицейското управление в Кюпъртино. А може би имаше?
Заместник-шериф Блейк я наблюдаваше и очакваше отговора й.
— Госпожице Патерсън?
— Моля? А, извинете ме. Това толкова ме разстрои…
— Разбирам ви. Тибъл споменавал ли ви е за онази жена, за която искал да се жени?
— Да… но не ми каза името й. — Поне това беше вярно.
— Някога били ли сте в апартамента му?
Ашли дълбоко си пое дъх. Ако отречеше, разпитът навярно щеше да приключи. Но ако бяха открили отпечатъците й…
— Да.
— Били сте в апартамента му, така ли?
— Да.
Сега вече я гледаше по-внимателно.
— Казахте, че никога не сте излизали с него.
Мислите й препускаха.
— Така е. Не съм ходила с него, не. Отидох да му занеса едни документи, които беше забравил.
— Кога е било това?
Тя се почувства като в капан.
— Беше… преди около седмица.
— И друг път не сте ходили в жилището му?
— Точно така.
Сега вече нямаше проблем даже и да бяха намерили отпечатъците й.
Заместник-шерифът мълчеше, наблюдаваше я и тя се чувстваше виновна. Искаше й се да му каже истината. Може би в апартамента бе проникнал крадец и го беше убил — същият крадец десет години преди това и на пет хиляди километра от тук е убил Джим Клиъри. Ако вярваш в съвпадения. Ако вярваш в Дядо Коледа. Ако вярваш във феи.
„Проклет да си, татко!“
— Това е ужасно престъпление — каза детективът. — Като че ли липсва мотив. Но през всичките години, откакто съм в полицията, никога не съм виждал престъпление без мотив. — Отговор нямаше. — Известно ли ви е дали Денис Тибъл е взимал наркотици?
— Сигурна съм, че не е взимал.
— Какво ни остава тогава? Не е заради наркотици. Не са го обрали. На никого не е дължал пари. Изглежда остава само любовна връзка, нали? Жена, която го е ревнувала.
„Или баща, който е искал да защити дъщеря си.“
— Аз съм също толкова озадачена, колкото и вие, заместник-шериф.
Той я изгледа за миг и очите му сякаш казваха: „Не ти вярвам, госпожичке.“
Блейк се изправи, извади визитката си и й я подаде.
— Ако се сетите за нещо, ще съм ви благодарен да ми телефонирате.
— С удоволствие.
— Приятен ден.
Тя го проследи с поглед, докато излизаше. „Всичко свърши. Татко е в безопасност.“
Когато вечерта се прибра в апартамента си, на телефонния секретар имаше съобщение: „Снощи направо ме побърка, миличка. Сериозно ти казвам. Но ще се погрижиш за мен и довечера, както ми обеща. По същото време, на същото място.“
Ашли стоеше като вцепенена и не вярваше на ушите си. „Полудявам — помисли си тя. — Това няма нищо общо с татко. Зад всичко трябва да се крие някой друг. Но кой? И защо?“
Пет дни по-късно получи съобщение за кредитната си карта. Вниманието й привлякоха три неща:
Сметка от магазин за дрехи на стойност 450 долара.
Сметка от „Съркъс Клъб“ на стойност 300 долара.
Сметка от ресторант „Луи“ на стойност 250 долара.
Никога не беше чувала за магазина, за клуба и за ресторанта.
Седма глава
Ашли Патерсън непрекъснато следеше във вестниците и по телевизията информацията за разследването на убийството на Денис Тибъл. Полицията очевидно бе стигнала до задънена улица.
„Всичко свърши — мислеше си младата жена. — Няма от какво повече да се страхувам.“
Същата вечер в дома й се появи заместник-шериф Блейк. Тя го погледна и устата й пресъхна.
— Надявам се, че не ви безпокоя — каза детективът. — Прибирах се вкъщи и просто реших да намина.
Ашли преглътна.
