— Няма нищо. Заповядайте.
Той влезе в апартамента.
— Имате хубаво жилище.
— Благодаря.
— Обзалагам се, че на Денис Тибъл това обзавеждане нямаше да му хареса.
Сърцето й се разтуптя.
— Не зная. Никога не е идвал тук.
— О! Мислех, че може и да е идвал, нали знаете?
— Не, не зная заместник-шериф. Нали ви казах, никога не съм излизала с него.
— Точно така. Може ли да седна?
— Заповядайте.
— Виждате ли, този случай е много сложен, госпожице Патерсън. Не се вписва в никаква система. Както ви казах, винаги има мотив. Разговарях с някои хора в „Глобъл Къмпютър Графикс“ и като че ли никой не е познавал добре Тибъл. Бил е много затворен човек.
Ашли го слушаше в очакване на удара.
— Всъщност от думите им разбрах, че вие сте единствената, към която е проявявал интерес.
Или бе открил нещо, или хвърляше въдицата си.
— Той наистина проявяваше интерес към мен, заместник-шериф — предпазливо отвърна тя, — но аз не проявявах интерес към него. И ясно му давах да го разбере.
Блейк кимна.
— Е, струва ми се, че е било много любезно от ваша страна да му занесете онези документи.
Ашли едва не попита „Какви документи?“, но внезапно си спомни.
— Това… това изобщо не ме затрудни.
— Ясно. Някой трябва много да е мразил Тибъл, за да постъпи така с него.
Тя напрегнато мълчеше.
— Знаете ли какво не мога да понасям? — каза заместник-шерифът. — Неразкритите убийства. Винаги ме дразнят. Защото ако някое убийство остане неразкрито, според мен това не е защото престъпниците са много умни, а защото полицията не си е свършила работата. Е, засега имам късмет. Разкрил съм всички престъпления, които съм разследвал. — Той се изправи. — Нямам намерение да се отказвам и сега. Ако се сетите за нещо, ще ми позвъните, нали, госпожице Патерсън?
— Да, разбира се.
Ашли го изпрати и си помисли: „Дали идването му тук е предупреждение? Може би знае повече, отколкото казва?“
Тони беше погълната от Интернет. Най-голямо удоволствие й доставяха разговорите с Жан-Клод, но това не й пречеше да има и други събеседници. Сядаше пред компютъра при всяка възможност и съобщенията изпълваха екрана.
„Тони? Къде беше? Отдавна те чакам в чатрума.“
„Струва си да ме чакаш, миличък. Разкажи ми за себе си. С какво се занимаваш?“
„Работя в аптека. Мога да бъда мил с теб. Падаш ли си по дрога?“
„Чупката.“
„Ти ли си, Тони?“
„Отговорът на твоите мечти. Ти ли си, Марк?“
„Да.“
„Напоследък не си идвал в Интернет.“
„Имах работа. Бих искал да се срещнем, Тони.“
„Кажи ми, Марк, с какво се занимаваш?“
„Библиотекар съм.“
„Колко вълнуващо! Всички онези книги наоколо и…“
„Кога ще се срещнем?“
„Защо не питаш Нострадамус?“
„Здравей, Тони. Казвам се Уенди.“
„Здравей, Уенди.“
„Като че ли се забавляваш.“
„Наслаждавам се на живота.“
„Навярно мога да ти помогна още повече да му се насладиш.“
„Какво имаш предвид?“
„Ами, надявам се, че не си от онези глупаци, които се страхуват да експериментират и да опитват вълнуващи нови неща. Бих искала да ти покажа нещо приятно.“
„Благодаря, Уенди. Нямаш онова, от което се нуждая.“
И после отново се включи Жан-Клод.
„Bonne nuit. Comment ca va? Как си?“
„Страхотно. А ти?“
„Липсваше ми. Много ми се иска лично да се срещнем.“
„И на мен. Благодаря, че ми прати снимката си. Добре изглеждаш.“
„А ти си красива. Струва ми се, че за двама ни е важно да се опознаем. Твоята компания ще се представи ли на компютърния конгрес в Квебек?“
„Какво? Поне аз не зная за такова нещо. Кога е?“
„След три седмици. Ще участват много големи фирми. Надявам се да дойдеш.“
„Аз също.“
„Може ли да се срещнем в чатрума утре по същото време?“
„Разбира се. До утре.“
„А demain.“
На другата сутрин Шейн Милър отиде при Ашли.
— Ашли, чу ли за големия компютърен конгрес, който ще се проведе в Квебек?
Тя кимна.
— Да. Струва ми се, че ще е интересно.
— Тъкмо обмислях дали да пратим там наши представители.
— Всички компании ще участват — отвърна Ашли. — „Симантек“, „Майкрософт“, „Епъл“. Квебек им организира страхотно шоу. Такова пътуване може да е като тринайсета заплата.
Шейн Милър се усмихна на въодушевлението й.
— Добре, ще проверя.
На следващата сутрин той я повика в кабинета си.
— Какво ще кажеш да прекараш Коледа в Квебек?
— Ще участваме ли? Страхотно! — възбудено изрече Ашли. Обикновено прекарваше коледните празници с баща си, но тази година мисълта за това я ужасяваше.
— Най-добре да си вземеш повечко топли дрехи.
— Не се безпокой. Наистина го очаквам с нетърпение, Шейн.
Тони влезе в чатрума.
„Жан-Клод, компанията праща наша група в Квебек!“
„Formidable! Толкова се радвам. Кога пристигаш?“
„След две седмици. Ще бъдем петнайсет души.“
„Merveilleux! Чувствам се така като че ли ще се случи нещо много важно.“
