— Не съм изненадан, Ашли — отвърна накрая той. — Лошите хора обикновено ги постига лош край.
И това го казваше лекар, човек, посветил се на спасяването на живота. „Никога няма да го разбера — помисли си. — А ми се струва и че не искам.“
Когато вечерята приключи, тя продължаваше да е също толкова далеч от истината, колкото и преди това.
— В Квебек наистина ми хареса, Алет — каза Тони. — Иска ми се пак да отида там някой ден. Ти как прекара?
— Наслаждавах се на музеите — плахо отвърна тя.
— Обади ли се вече на гаджето си в Сан Франциско?
— Той не ми е гадже.
— Обзалагам се, че искаш да ти стане, нали?
— Forse. Навярно.
— Защо не му позвъниш?
— Струва ми се, че няма да е прилично да…
— Позвъни му.
Уговориха се да се срещнат в музея „Де Янг“.
— Много ми липсваше — каза Ричард Мелтън. — Как беше в Квебек?
— Va bene.
— Иска ми се и аз да бях там с теб.
„Може би някой ден“ — с надежда си помисли Алет.
— Как върви рисуването ти?
— Не е зле. Наскоро продадох една от картините си на много известен колекционер.
— Фантастично! — зарадва се тя. И не можеше да не си помисли: „Толкова е различно, когато съм с него. Ако беше някой друг, щях да си помисля «Кой има толкова лош вкус, че да хвърля пари на вятъра за картините ти?» Или «Недей да се отказваш от другата си работа.» Или стотици други злобни забележки. Но с Ричард никога не го правя.“
Това я караше да се чувства невероятно свободна, сякаш е открила лек за някаква ужасна болест.
Двамата обядваха в музея.
— Какво ще си вземеш? — попита Ричард. — Правят страхотен ростбиф.
— Аз съм вегетарианка. Ще си поръчам само салата. Благодаря.
— Добре.
До масата им се приближи млада, привлекателна сервитьорка.
— Здравей, Ричард.
— Здрасти, Бърнис.
Алет неочаквано изпита ревност. Реакцията й я изненада.
— Готови ли сте с поръчката?
— Да. За госпожица Питърс салата и сандвич с ростбиф за мен.
Сервитьорката я наблюдаваше. „Дали ревнува?“ — зачуди се Алет. Когато жената се отдалечи, каза:
— Много е красива. Добре ли я познаваш? — И се изчерви. Веднага съжали, че го беше попитала.
Ричард се усмихна.
— Често се храня тук. При първото ми идване нямах много пари. Поръчах си сандвич и Бърнис ми устрои истинско пиршество. Страхотна е.
— Изглежда много мила — рече Алет. И си помисли: „Бедрата й са дебели.“
После заговориха за художници.
— Веднъж исках да отида в Живерни — каза тя. — Където е рисувал Моне.
— Знаеш ли, че той е започнал като карикатурист?
— Не.
— Така е. После се запознал с Буден, който му станал учител и го убедил да започне да рисува на открито. Има една страхотна история. Моне толкова се увлякъл от рисуването на открито, че когато решил да нарисува някаква жена в градината на платно, по-високо от два и половина метра, трябвало да изкопае ров, за да може да го повдига или спуска със скрипци. Сега картината е в музея „Д’Орсе“ в Париж.
Времето летеше бързо и приятно.
Следобед Алет и Ричард обиколиха различните изложби. Колекцията се състоеше от над четирийсет хиляди експоната — от древноегипетски находки до съвременни американски платна.
Фактът, че в присъствието на Ричард не й идваха наум каквито и да е лоши мисли, я изпълваше с удивление. „Che cosa significa?“
Към тях се приближи униформен пазач.
— Добър ден, Ричард.
— Здравей, Брайън. Това е моя приятелка, Алет Питърс. Алет, Брайън Хил.
— Харесва ли ви в музея? — попита я Брайън.
— О, да. Прекрасно е.
— Ричард ме учи да рисувам — каза пазачът.
Алет погледна към Ричард.
— Наистина ли?
— А, само малко го насочвам — скромно отвърна той.
— Прави нещо много повече, госпожице. Винаги съм искал да стана художник. Тъкмо затова постъпих на работа в музея, защото обичам изкуството. Така или иначе Ричард често идва тук и рисува. Когато видях как работи, си помислих: „Искам да съм като него.“ И го попитах дали е съгласен да ме учи. Той е страхотен. Виждали ли сте картините му?
— Да — отвърна тя. — Невероятни са.
Когато останаха сами, тя каза:
— Много любезно от твоя страна, Ричард.
— Обичам да помагам на хората — отвърна той, като я гледаше в очите.
На излизане от музея я попита:
— Съквартирантът ми довечера е на купон. Какво ще кажеш да се отбием у нас? — Усмихна се. — Бих искал да ти покажа някои картини.
Алет стисна ръката му.
— Не още, Ричард.
— Както кажеш. Ще се видим ли следващия уикенд?
— Да.
Той нямаше представа с какво нетърпение го очаква Алет.
Ричард я изпрати до паркинга, където бе оставила колата си. Докато потегляше, той й махаше с ръка.
Когато си лягаше същата вечер, Алет си помисли: „Истинско чудо е. Ричард ме освободи.“ Тя заспа и го сънува.
В два часа през нощта съквартирантът на Ричард Мелтън Гари се върна от рожден ден. В апартамента беше тъмно. Той включи лампата в дневната.
— Ричард?
Тръгна към спалнята. Когато стигна на прага и погледна вътре, щеше да повърне.
— Успокой се, синко. — Детектив Уитиър гледаше към треперещия мъж на стола. — Хайде сега пак да повторим. Той имаше ли някакви врагове, някой да го е мразил достатъчно, за да го убие?
Гари преглътна.
— Не. Всички… всички обичаха Ричард.
