— Не беше много приятно — каза Ашли. Двамата излязоха в коридора. — Тони е много ядосана.
— Да, но ще го преживее. Ето плана ми…
Всеки месец публикуваха по три-четири статии за д-р Стивън Патерсън. В един вестник пишеше: „Този петък д-р Стивън Патерсън ще се венчае за Виктория Анистън с пищна церемония на Лонг Айлънд. Поканени са всичките му колеги…“
Когато д-р Келър й я показа, Тони изпадна в истерия.
— Този брак няма да трае дълго.
— Защо, Тони?
— Защото той ще умре!
„Д-р Стивън Патерсън подаде оставката си в болницата «Сейнт Джон» и ще оглави кардиологичната клиника в Манхатънската методистка болница…“
— За да може да изнасилва всички момиченца там — изкрещя Тони.
„Д-р Стивън Патерсън получи наградата «Ласкър» за постиженията си в областта на медицината и беше приет в Белия дом…“
— Би трябвало да обесят това копеле! — извика Тони.
Гилбърт Келър се грижеше Тони да получава всички вестници, в които пишеше за баща й. И с времето яростта й като че ли отслабваше. Сякаш чувствата й угасваха. Омразата й се превърна в гняв и накрая в примирение.
„Д-р Стивън Патерсън и новата му съпруга се преместиха в Манхатън, но имат намерение да си купят друга къща в Хамптън и да прекарват там лятото заедно с дъщеря си Катрина.“
Тони се разрида.
— Как може да ни причинява това?
— Струва ти се, че онова момиченце е заело мястото ти, нали, Тони?
— Не зная. Аз… объркана съм.
Изтече още една година. Ашли имаше терапевтични сеанси три пъти седмично. Алет рисуваше почти всеки ден, но Тони отказваше да пее или да свири на пиано.
На Коледа д-р Келър й показа нова статия, придружена от снимка на баща й заедно с Виктория и Катрина. Заглавието гласеше: „СЕМЕЙСТВО ПАТЕРСЪН ПРАЗНУВА КОЛЕДА В ХАМПТЪН“.
— Някога прекарвахме Коледа заедно — тъжно каза Тони. — Той винаги ми подаряваше чудесни неща. — Погледна към д-р Келър. — Не беше лош. Освен… нали знаеш… иначе беше добър баща. Мисля, че наистина ме обичаше.
Това предвещаваше нов успех.
Един ден, когато минаваше покрай общата стая, д-р Келър чу Тони да пее и да свири. Изненадан, той влезе вътре.
На следващия ден имаше сеанс с Тони.
— Баща ти остарява, Тони. Как мислиш, че ще се почувстваш, когато умре?
— Аз… не искам да умира. Зная, че съм говорила много глупости, но това беше, защото му бях ядосана.
— И вече не си, така ли?
Тя се замисли.
— Не, само съм наранена. Мисля, че ти беше прав. Наистина ми се струваше, че момиченцето е заело мястото ми. — Погледна към него. — Бях объркана. Но баща ми има право на личен живот, Ашли също.
Д-р Келър се усмихна. „Пак сме в правилната посока.“
Трите вече свободно разговаряха помежду си.
— Ашли — каза д-р Келър, — ти си имала нужда от Тони и Алет, защото не си можела да понасяш болката. Сега как се отнасяш към баща си?
Последва кратко мълчание.
— Никога няма да забравя какво ми е причинил, но мога да му простя — отвърна тя. — Искам да оставя миналото зад себе си и да погледна към бъдещето.
— За да го направиш, трябва отново да станеш една личност. Какво мислиш за това, Алет?
— Ако съм Ашли — попита Алет, — ще мога ли пак да рисувам?
— Разбира се, че ще можеш.
— Ами тогава, добре.
— Тони?
— Ще мога ли да пея и да свиря на пиано?
— Да — отвърна той.
— Тогава, защо не?
— Ашли?
— Готова съм всички ние да станем едно. Аз… искам да им благодаря, че ми помогнаха, когато имах нужда от тях.
— За мен беше удоволствие, миличка.
— Miniera anche — отвърна Алет.
Бе време за последната стъпка: сливането.
— Добре. Сега ще те хипнотизирам, Ашли. Искам да се сбогуваш с Тони и Алет.
Тя дълбоко си пое дъх.
— Сбогом, Тони. Сбогом, Алет.
— Сбогом, Ашли.
— Грижи се за себе си, Ашли.
Десет минути по-късно се намираше в състояние на дълбока хипноза.
— Ашли, повече няма от какво да се страхуваш. Всичките ти проблеми са разрешени. Вече нямаш нужда някой да те пази. В състояние си да се справяш с живота си без чужда помощ, без да бягаш от проблемите. Способна си да приемеш каквото и да се случи. Съгласна ли си с мен?
— Да. Готова съм да посрещна бъдещето си.
— Добре. Тони?
Никакъв отговор.
— Тони?
Никакъв отговор.
— Алет?
Мълчание.
— Алет?
Мълчание.
— Няма ги, Ашли. Вече си едно цяло и си излекувана.
Лицето й грейна.
— Сега ще преброя до три и ти ще се събудиш. Едно… две… три…
Ашли отвори очи и на устните й се появи щастлива усмивка.
— Успяхме, нали?
Той кимна.
— Да.
Тя изпадна във възторг.
— Свободна съм. О, благодаря ти, Гилбърт. Чувствам се… чувствам се така, като че ли от очите ми е
