паднала някаква ужасно тъмна завеса.
Д-р Келър я хвана за ръка.
— Не мога да ти кажа колко се радвам. През следващите няколко месеца ще продължим с тестовете, но ако резултатът е такъв, какъвто очаквам, скоро ще те пратим у дома. Ще уредя да продължиш лечението си като приходяща пациентка.
Ашли кимна, прекалено развълнувана, за да отговори.
Двадесет и осма глава
През следващите няколко месеца Ото Люисън накара трима психиатри да прегледат Ашли. Използваха хипноза и натриев амитал.
— Здравей, Ашли. Аз съм доктор Монтфърт и трябва да ти задам няколко въпроса. Как се чувстваш?
— Прекрасно, докторе. Сякаш току-що съм оздравяла след продължително боледуване.
— Мислиш ли се за лош човек?
— Не. Зная, че са се случили някои неща, но не смятам, че съм отговорна за тях.
— Мразиш ли някого?
— Не.
— Ами баща си? Мразиш ли го?
— Преди го мразех. Вече не. Мисля, че когато ми причини онези неща, не е можел да се овладее. Само се надявам сега да е добре.
— Искаш ли да го видиш пак?
— Мисля, че ще е по-добре да не го виждам. Той си има свой живот. Искам сама да започна моя.
— Ашли?
— Да.
— Аз съм доктор Воуън. Бих искал да си поговорим.
— Добре.
— Спомняш ли си Тони и Алет?
— Разбира се. Но вече ги няма.
— Какво изпитваш към тях?
— Отначало ме ужасяваха, но сега зная, че съм имала нужда от тях. Благодарна съм им.
— Спиш ли добре нощем?
— Вече да.
— Разкажи ми сънищата си.
— Преди имах кошмари. Нещо винаги ме преследваше. Мислех си, че ще ме убие.
— Сънуваш ли още такива неща?
— Не. Сънищата ми са спокойни. Виждам ярки цветове и усмихнати хора. Снощи сънувах, че съм на зимен курорт и със ските се спускам по склоновете. Беше прекрасно. Вече не се страхувам от студа.
— Какво изпитваш към баща си?
— Искам да е щастлив, искам и аз да съм щастлива.
— Ашли?
— Да.
— Аз съм доктор Хойлтърхоф.
— Приятно ми е, докторе.
— Не ми казаха, че си толкова красива. Смяташ ли се за красива?
— Мисля, че съм привлекателна…
— Чух, че си имала чудесен глас. Ти как мислиш?
— Гласът ми не е школуван, но да — тя се засмя, — мога да изпея гамата.
— Казаха ми също, че рисуваш. Добра ли си?
— Струва ми се, че съм доста добра за аматьор. Да.
Той замислено я наблюдаваше.
— Имаш ли някакви проблеми, които искаш да обсъдиш с мен?
— Не мога да се сетя. Тук ме лекуваха много добре.
— Какво ще кажеш да напуснеш това място?
— Много съм мислила за това. Малко е страшничко, но в същото време съм и развълнувана.
— Мислиш ли, че там навън ще те е страх?
— Не. Искам отново да започна живота си. Имам опит с компютрите. Не мога да се върна в предишната компания, но съм сигурна, че ще си намеря друга работа.
Д-р Хойлтърхоф кимна.
— Благодаря ти, Ашли. Беше ми приятно да си поговорим.
Д-р Монтфърт, д-р Воуън, д-р Хойлтърхоф и д-р Келър се бяха събрали в кабинета на Ото Люисън. Той разглеждаше докладите им. Когато свърши, погледна към д-р Келър и се усмихна.
— Поздравления — каза. — Всички доклади са положителни. Свърши чудесна работа.
— Тя е прекрасна жена. Изключителна е, Ото. Радвам се, че отново ще започне живота си.
— Съгласна ли е да продължи лечението навън?
— Да.
Ото Люисън кимна.
— Много добре. Ще наредя да подготвят документите за изписването й. — Той се обърна към другите лекари. — Благодаря ви, господа. Признателен съм ви за помощта.
Двадесет и девета глава
Два дни по-късно я повикаха в кабинета на д-р Люисън. Там беше д-р Келър. Съобщиха й, че е свободна да се върне в дома си в Кюпъртино, където редовно щеше да се среща с одобрен от съда психиатър.
— Е, днес е голям ден — каза д-р Люисън. — Вълнуваш ли се?
— Вълнувам се, страх ме е и… не зная. Чувствам се като птичка, която току-що са пуснали на свобода. Все едно, че летя. — Лицето й сияеше.
— Радвам се, че си тръгваш, но… ще ми липсваш — каза д-р Келър.
Ашли хвана ръката му и топло отвърна:
— И ти ще ми липсваш. Не зная как… как да ти благодаря. — Очите й се насълзиха. — Ти ми върна живота.
Тя се обърна към д-р Люисън:
— Ще си намеря работа в някоя от компютърните компании в Калифорния. Ще ви съобщя какво е станало и как върви терапията. Искам да съм сигурна, че онова, което се случи, никога няма да се повтори.
— Мисля, че няма от какво да се страхуваш — увери я д-р Люисън.
Когато Ашли излезе, той се обърна към Гилбърт Келър:
— Тя е награда за много от случаите, в които не си успял, нали, Гилбърт?
Беше слънчев юнски ден и докато се разхождаше по Медисън Авеню в Ню Йорк, сияйната й усмивка караше хората да се обръщат след нея. Никога не се бе чувствала толкова щастлива. Мислеше си за прекрасния живот, който я очакваше, и за всичко онова, което щеше да прави.
Влезе в гара „Пенсилвания“, най-оживената гара в Америка, грозен лабиринт от задушни пространства и проходи. Беше пълно с народ. „И всеки има своя интересна съдба — помисли си. — Всички отиват на различни места, живеят собствения си живот, а сега и аз ще живея своя.“
