Докато се приготвяше, Кет й каза:
— Изглеждаш изтощена.
— Капнала съм.
— Защо излизаш тогава? Би трябвало да си легнеш. Или приказките са излишни?
— Поне тази вечер.
— Пак ли Джейсън?
— Да. Ще се запозная с родителите му.
— Аха — рече Кет и поклати глава.
— Съвсем не е това — отвърна Пейдж.
„Наистина не е.“
Майката и бащата на Джейсън живееха в очарователна стара къща в Пасифик Хайтс. Бащата на Джейсън бе мъж с аристократично излъчване, над седемдесетте. Майка му бе приветлива земна жена. Пейдж веднага се почувства като у дома си.
— Джейсън толкова много ни е разправял за вас — усмихна й се мисис Къртис. — Не ни каза обаче колко сте красива.
— Благодаря ви.
Влязоха в библиотеката, пълна с миниатюрни модели на сгради, проектирани от Джейсън и баща му.
— Трябва да знаете, че Джейсън, прадядо му и аз сме оформили в общи линии голяма част от силуета на Сан Франциско — каза бащата на Джейсън. — Синът ми е гениален.
— И аз все това й разправям на Пейдж — обади се Джейсън.
Пейдж се разсмя.
— Вярвам. — Очите й натежаваха и тя се насилваше да не заспи.
Джейсън я погледна загрижено.
— Хайде да вечеряме — предложи той.
Влязоха в голяма трапезария. Беше облицована с дъбова ламперия и обзаведена с красиви стари мебели, по стените висяха портрети. Една прислужница започна да сервира.
— Този портрет там е на прадядото на Джейсън. Всички проектирани от него здания бяха разрушени от земетресението в 1906 година. А бяха безценни. Ще ви покажа някои техни снимки след вечеря, ако вие… — Бащата на Джейсън млъкна.
Пейдж бе отпуснала глава на масата и спеше дълбоко.
— Радвам се, че не сервирах супа — рече мисис Къртис.
Кен Малори имаше проблем. След като из болницата се разчу за облога във връзка с Кет, сумата бързо нарасна на десет хиляди долара. Малори бе толкова сигурен в успеха си, че заложи много повече, отколкото можеше да си позволи.
„Ако се проваля, страхотно ще загазя. Но аз няма да допусна това. Време е майсторът да се залавя за работа.“
Кет обядваше в кафенето с Пейдж и Хъни, когато Малори се приближи към масата им.
— Имате ли нещо против да седна при вас, докторки? „Не госпожи, не момичета. Докторки. Този е от чувствителните“, помисли си цинично Кет.
— Съвсем не. Сядай — рече Кет.
Пейдж и Хъни се спогледаха.
— Е, аз трябва да тръгвам — засуети се Пейдж.
— И аз. Ще се видим по-късно.
Малори изгледа отдалечаващите се момичета.
— Имаше ли много работа сутринта? — попита той.
И прозвуча така, като че ли наистина го беше грижа.
— Кога ли няма? — усмихна се Кет топло и обещаващо. Малори бе планирал старателно стратегията си. „Ще я накарам да мисли, че се интересувам от нея като от личност, а не само като от жена. Те мразят да бъдат обект на сексуални попълзновения. Ще говорим на медицински теми. Бавничко и полека. Имам цял месец, докато я вкарам между чаршафите.“
— Чу ли за аутопсията на мисис Търнбол? — започна Малори. — Намериха в стомаха й бутилка от кока- кола. Представяш ли си как?…
Кет се наведе напред.
— Зает ли си в събота вечер, Кен?
Въпросът свари Малори абсолютно неподготвен.
— Какво?
— Мислех си, че може би ще ти е приятно да ме изведеш на вечеря.
Той усети, че едва ли не се изчервява. „Божичко! Все едно да ловиш риба в аквариум! Тая тук не е лесбийка. Момчетата си приказват, защото не могат да й свалят гащите. Е, аз ще ги сваля. Тя направо плаче за това!“ Малори се опита да се сети с кого имаше среща в събота. „Сали, онова сестриче от операционната. Може да почака.“
— Нищо важно — отвърна той. — С удоволствие ще те заведа на вечеря.
Кет сложи ръка върху неговата.
— Чудесно — промълви тихо. — Наистина ще чакам с нетърпение.
— И аз — ухили се той.
„Нямаш представа с какво нетърпение, бебчо. За десет хиляди долара!“
Следобеда Кет докладва на Пейдж и Хъни.
— Направо му увисна ченето! — разсмя се тя. — Трябваше да видите израза на лицето му! Приличаше на котка, която е глътнала канарче.
— Не забравяй, че ти си котката, а той е канарчето.
— Какво ще правиш в събота вечер? — попита Хъни.
— Някакви предложения?
— Аз имам — отвърна Пейдж. — Цял план…
В събота вечер Кет и Кен Малори вечеряха при Емилио — уютен ресторант в залива. Тя се бе облякла старателно за целта. В бяла памучна рокля с едно голо рамо.
— Изглеждаш страхотно — каза Малори. Внимаваше да не прехвърли мярката. „Оценяващ, но не напорист. Възхитен, но не подмятащ.“ Малори бе решил да упражни целия си чар, ала не му се наложи. Много бързо разбра, че Кет възнамеряваше да очарова
Докато си пиеха питиетата, тя каза:
— Всички говорят какъв чудесен лекар си, Кен.
— Е — отвърна Малори скромно, — получих чудесно образование и се грижа усърдно за пациентите си. Те са много важни за мен. — Гласът му преливаше от искреност.
Кет сложи ръка върху неговата.
— Сигурна съм, че е така. Откъде си? Искам да знам всичко за теб. За
„Исусе! — помисли си Малори. — Това трябваше да го кажа аз.“ Не можеше да повярва колко лесно щеше да се окаже всичко. Що се отнасяше до жените, той беше спец. Радарът му улавяше всички сигнали, изпращани от тях. Те можеха да кажат „да“ с поглед, усмивка, интонация. Сигналите на Кет направо претоварваха радара му.
Кет се наведе още по-близо до него и в гласа й се прокрадна дрезгавина.
— Искам да знам всичко.
Той говори за себе си по време на вечерята, но понечеше ли да промени темата и да заговори за Кет, тя казваше:
— Не, не. Копнея да те слушам. Имал си такъв прехласващ живот!
