„В това няма нищо лошо.“
— Довиждане.
Пейдж работи до полунощ без миг почивка и когато най-сетне я смениха, не можеше да се движи от умора. Мина й през ума да остане в болницата и да легне в дежурната стая, но мисълта за топлото, уютно легло у дома бе твърде съблазнителна. Тя се преоблече и се запрепъва към асансьора.
Към нея се приближи д-р Питърсън.
— Господи! — възкликна той. — Къде е онова куче, което те е влачило?
Пейдж се усмихна изморено.
— Толкова ли зле изглеждам?
— Още по-зле. Отиваш ли си?
Тя кимна.
— Имаш късмет. Аз сега започвам.
Асансьорът пристигна. Пейдж стоеше пред него полузаспала.
Питърсън каза тихо:
— Пейдж?
Тя се отърси.
— Да?
— Ще можеш ли да шофираш до вас?
— Разбира се — промърмори. — И когато пристигна, ще спя двадесет и четири часа подред.
Тя излезе на паркинга и се качи в колата си. Седеше направо изсмукана, твърде уморена, за да запали. „Не трябва да заспивам тук. Ще спя у дома.“
Най-сетне подкара. Не съзнаваше колко зле шофира, докато един шофьор не й изкрещя: „Хей, махай се от пътя, пияна фльорца такава!“
Насили се да се съсредоточи. „Не бива да заспивам… Не бива да заспивам.“ Включи рязко радиото и го наду докрай. Когато стигна до блока, дълго седя в колата, докато събере достатъчно сили да се качи горе.
Кет и Хъни спяха. Пейдж погледна часовника. „Един часът сутринта.“ Влезе, залитайки, в стаята си и започна да се съблича, но усилието бе твърде голямо. Стовари се с дрехите върху леглото и на секундата заспа дълбоко.
Събуди се от резкия звън на телефона, който достигаше до нея като че ли от някаква далечна планета. Пейдж се съпротивляваше да отвори очи, но звънът като с игла пробождаше мозъка й. Седна замаяна и посегна към слушалката.
— Ало?
— Доктор Тейлър?
— Да — дрезгаво измърмори тя.
— Доктор Баркър иска да му асистирате в Четвърта операционна зала, веднага.
Пейдж се прокашля.
— Трябва да има някаква грешка — смънка. — Аз току-що се върнах от дежурство.
— В Четвърта операционна. Той ви чака. — Връзката прекъсна.
Пейдж седна, изтръпнала, на края на леглото, със замъглено съзнание от съня. Погледна часовника на нощното шкафче. Четири и петнадесет. Защо я викаше д-р Баркър посред нощ? Имаше само един отговор. Беше се случило нещо с някой от нейните пациенти.
Залитайки, отиде в банята и си наплиска лицето със студена вода. Погледна се в огледалото и си помисли: „Господи! Изглеждам като майка си. Не. Майка ми никога не е изглеждала толкова зле.“
След десет минути шофираше към болницата. Все още бе полузаспала, когато взе асансьора до четвъртия етаж. Влезе в съблекалнята и се преоблече, после се изми и се отправи към операционната.
Имаше три медицински сестри и стажант-лекар, който асистираше на д-р Баркър.
Той вдигна поглед и се разкрещя:
— За Бога, идвате ми с болнична престилка! Никой ли не ви е съобщил, че трябва да носите хирургически костюм в операционната?
Пейдж стоеше зашеметена, изведнъж абсолютно будна, с блеснали очи.
— Слушайте какво ще ви кажа — започна тя вбесена. — Току-що се освободих от дежурство. Дойдох, за да ви услужа. Не…
— Не спорете с мен — натърти д-р Баркър. — Елате тук и хванете този ретрактор.
Пейдж се приближи до операционната маса. Пациентът не беше от нейните. Беше непознат. „Баркър няма причина да ме вика. Опитва се да ме накара да напусна болницата. Проклета да съм, ако го направя!“ Тя го погледна злобно, взе ретрактора и се залови за работа.
Беше операция по спешност за байпас на коронарната артерия. Кожата вече бе разрязана в средата на гърдите до гръдната кост, която пък бе разрязана с електрически трион. Сърцето и основните органи на кръвообращението бяха разкрити.
Пейдж вкара металния ретрактор между разрязаните части на костта, разтваряйки двата края. Наблюдаваше как д-р Баркър сръчно отвори перикардната торбичка и откри сърцето.
Той посочи коронарните артерии.
— Тук е проблемът. Сега ще присаждаме.
Вече бе извадил дълго парче вена от единия крак. Приши част от него към главната артерия, която излизаше от сърцето. Другия край заши за една от коронарните артерии зад мястото на блока и кръвта тръгна по присадената вена, заобикаляйки блока.
Пейдж не можеше да не признае майсторската му работа. „Да не беше само такова копеле!“
Операцията продължи три часа. Накрая Пейдж вече почти губеше съзнание. Когато затвориха разреза, д-р Баркър се обърна към персонала и каза:
— Искам да благодаря на всички ви. — Не гледаше към Пейдж.
Залитайки, тя излезе от операционната, без да пророни дума, и се качи в кабинета на д-р Бенджамин Уолас. Уолас тъкмо влизаше.
— Изглеждаш изтощена — рече той. — Трябва да си починеш малко.
Пейдж пое дълбоко въздух, за да овладее гнева си.
— Искам да ме преместите в друг хирургичен екип.
Уолас я погледна внимателно.
— Ти си прикрепена към доктор Баркър, нали?
— Точно така.
— Какъв е проблемът?
— Попитайте
— Ще поговоря с него.
— Благодаря ви.
Пейдж се обърна и излезе от кабинета. „По-добре да ме махнат от екипа му. Ако го видя още веднъж, ще го убия.“
Тя се прибра вкъщи и спа дванадесет часа. Събуди се с чувството, че се е случило нещо чудесно, после си спомни. „Вече няма да се налага да се срещам със Звяра!“ Шофира до болницата, подсвирквайки си.
Докато вървеше по коридора, към нея се приближи един санитар.
— Доктор Тейлър…
— Да?
— Доктор Уолас помоли да се отбиете в кабинета му.
— Благодаря — отговори Пейдж.
Почуди се с кой ли хирург ще работи. „Който и да е, все ще е по-поносимо“, помисли си тя. Влезе в
