„Тя е луда по мен — реши Малори. Сега съжаляваше, че не беше увеличил още облога. — Може би ще спечеля още тази вечер.“ И съвсем се увери в това, когато, докато си пиеха кафето, Кет го попита:
— Искаш ли да се качиш в апартамента ми за едно последно питие преди сън?
„Бинго!“
Малори погали ръката й и отрони тихо:
— С удоволствие.
„Тези момчета са луди — заключи той. — Тя е най-разтропаното парче, което съм срещал.“ Имаше чувството, че ще го изнасилят.
Тридесет минути по-късно влязоха в апартамента на Кет.
— Хубаво — каза Малори, оглеждайки се. — Много хубаво. Сама ли живееш тук?
— Не. С мен живеят доктор Тейлър и доктор Тафт.
— О! — Тя долови нотка на съжаление в гласа му.
Усмихна се подмамващо.
— Но те ще се върнат много късно.
Малори се ухили.
— Добре.
— Искаш ли да пийнеш нещо?
— С удоволствие.
Той я проследи с поглед, докато отиваше до малкия бар, за да налее две питиета. „Има страхотен задник — мина му през ум. — И е дяволски хубава, и аз ще получа десет хиляди долара, задето ще я чукам.“ Той се изсмя на глас.
Кет се обърна.
— Какво ти е толкова смешно?
— Нищо. Просто си помислих какъв късметлия съм.
— Аз съм късметлийката — отвърна тя пламенно и му подаде питието.
Малори вдигна чаша и заговори: — Да пием…
Кет го изпревари.
— Да пием за нас! — каза.
Той кимна.
— Пия за това.
Накани се да попита „Защо не пуснеш малко музика?“, но още докато отваряше уста, Кет предложи:
— Искаш ли да пусна малко музика?
— Ти четеш мисли.
Кет пусна плоча на Коул Портър. Погледна крадешком часовника си, после се обърна към Малори.
— Обичаш ли да танцуваш?
Малори се приближи до нея.
— Зависи с кого. Би ми било много приятно да танцувам с теб.
Кет се плъзна в ръцете му и те запристъпваха в ритъма на бавната отнесена музика. Малори усети как тялото й се прилепи до неговото и как самият той се възбужда. Притисна я по-силно и Кет му се усмихна.
„Ето сега е моментът да го направя.“
— Хубава си, знаеш ли — каза Малори дрезгаво. — Пожелах те в първия миг, когато те видях.
Кет се взря в очите му.
— И аз изпитвам същото към теб, Кен.
Устните му се приближиха до нейните и той я целуна горещо и страстно.
— Хайде да идем в спалнята — предложи Малори.
Изведнъж се изпълни с нетърпение.
— О, да!
Той я хвана за ръката и я поведе към нейната стая. В този миг входната врата се отвори и влязоха Пейдж и Хъни.
— Здрасти! — провикна се Пейдж. Погледна Кен Малори с изненада. — О, доктор Малори! Не очаквах да ви видя тук.
— Ами аз… аз…
— Бяхме на вечеря — намеси се Кет.
Малори бе обзет от мрачен гняв. Помъчи се да се овладее. Обърна се към Кет.
— Трябва да вървя. Късно е, а утре имам тежък ден.
— О, съжалявам, че си тръгваш. — Погледът й преливаше от обещания.
— Какво ще кажеш за утре вечер? — попита Малори.
— Много бих искала.
— Чудесно!
— Ама няма да мога.
— Тогава в петък?
Кет сбърчи вежди.
— О, Божичко. Боя се, че в петък е съвсем невъзможно.
Малори изпадна в отчаяние.
— В събота?
— Прекрасно — усмихна се Кет.
Той кимна с облекчение.
— Добре. Нека бъде събота.
Обърна се към Пейдж и Хъни.
— Лека нощ.
— Лека нощ.
Кет изпрати Малори до вратата.
— Приятни сънища — пожела му тихо. — Ще сънувам теб.
Той стисна ръката й.
— Вярвам, че сънищата ще се превърнат в действителност. Ще си наваксаме за тази вечер.
— Нямам търпение.
През нощта в леглото Кет си мислеше за Малори. Мразеше го. За нейна изненада обаче вечерта й беше приятна. Бе сигурна, че и на Малори му е било приятно, въпреки че играеше игра. „Да можеше само да е истина — каза си Кет, — а не игра.“ Нямаше представа колко опасна бе тази игра.
17
„Може би е от времето“, помисли си Пейдж. Навън бе студено и мрачно, валеше сив монотонен дъжд, който потискаше. Денят й започна в шест сутринта и непрекъснато възникваха проблеми. Болницата беше пълна с МОП-ове, които се оплакваха всички едновременно. Сестрите бяха груби и небрежни. Вземаха кръв не на онези пациенти, на които трябваше, губеха спешно необходимите рентгенови снимки и се зъбеха на болните. Освен това не достигаше персонал заради грипната епидемия. Беше един точно такъв ден.
Единственият светъл лъч бе телефонното обаждане на Джейсън Къртис.
— Здрасти — каза той бодро. — Реших да проверя как се чувстват пациентите ни.
— Оцеляват.
— Някакви шансове да обядваме заедно?
Пейдж се разсмя.
— Какво е това обяд? Ако имам късмет, ще успея да изгълтам някой изсъхнал сандвич към четири следобед. Тук е направо лудница.
— Тогава няма да те задържам. Може ли да позвъня пак?
— Добре.
