„Когато порасна, и аз ще стана лекар. Ние ще се оженим и ще работим заедно.“
— Не.
Обиколиха залива с корабче, минаха под Голдън Гейт и Бей Бридж. Джейсън отново заговори с екскурзоводския глас:
— А това, дами и господа, е прословутият Алкатрас, приютявал някога престъпници с най-печална слава в света, като Кели Картечницата, Ал Капоне и Робърт Струд, известен като Птицеловеца! „Алкатрас“ на испански значи пеликан. Отначало го наричали Пеликановия остров по името на птиците, които били единствените му обитатели. Знаете ли защо затворниците там вземали горещ душ всеки ден?
— Не.
— За да не могат да привикнат към студената вода на залива, ако решат да бягат.
— Вярно ли е това? — попита Пейдж.
— Някога да съм те лъгал?
Беше късен следобед, когато Джейсън й каза:
— Била ли си в Ной Вели?
Пейдж поклати глава.
— Не.
— Бих искал да ти покажа това място. Някога там е имало ферми и потоци. Сега е изпъстрена с ярко боядисани викториански къщи и градини. Къщите са много стари, защото може би само този район е бил пощаден от земетресението в 1906 година.
— Сигурно е привлекателно.
Джейсън се поколеба.
— Моята къща е там. Искаш ли да я видиш? — Забеляза реакцията й. — Пейдж, аз съм влюбен в теб.
— Та ние почти не се познаваме. Как можеш?…
— Разбрах го от мига, когато каза: „Не знаете ли, че на визитация се ходи с бяла престилка?“ Тогава се влюбих в теб.
— Джейсън…
— Вярвам твърдо в любовта от пръв поглед. Дядо ми зърнал баба ми да кара велосипед в парка, тръгнал подире й и след три месеца се оженили. Живяха заедно петдесет години, до неговата смърт. Баща ми забелязал майка ми, когато пресичала улицата, и разбрал, че ще му стане жена. Женени са от четиридесет и пет години. Виждаш, че при мен това е наследствено. Искам да се оженя за теб.
Бе дошъл мигът на откровението.
Пейдж погледна Джейсън и помисли: „Той е първият мъж, който ме привлича след Алфред. Обичлив е, умен и искрен. Той е всичко онова, което една жена би могла да си пожелае. Какво ми става? Уловила съм се за призрак.“ И въпреки това дълбоко в душата си таеше чувството, че един ден Алфред ще се върне при нея.
Погледите им се срещнаха и тя взе решение.
— Джейсън…
В този миг запиука радиозумерът й. Звучеше настойчиво, заплашително.
— Пейдж…
— Трябва да намеря телефон.
След две минути разговаряше с болницата.
Джейсън видя как лицето й побледня. Тя се развика в слушалката:
— Не! В никой случай! Кажи им, че веднага идвам. — И тресна слушалката.
— Какво има?
Пейдж се обърна към него с очи, пълни със сълзи.
— Пациентът ми, Джими Форд. Искат да му махнат респиратора. Да го оставят да умре.
Когато Пейдж влезе в стаята на Джими Форд, до леглото му имаше трима души — Джордж Инглънд, Бенджамин Уолас и един юрист, Силвестър Деймън.
— Какво става тук? — попита развълнувано Пейдж.
— На съвещанието на болничната комисия по етика тази сутрин бе докладвано, че състоянието на Джими Форд е безнадеждно. Решихме да му махнем… — Бенджамин Уолас не успя да довърши.
— Не! — извика Пейдж. — Не можете! Аз съм негов лекар. Аз казвам, че той има шанс да излезе от комата!
— Не вие вземате решението, докторе — обади се Силвестър Деймън.
Пейдж го погледна войнствено.
— Кой сте вие?
— Адвокатът на семейството. — Извади един документ и го подаде на Пейдж. — Това е завещанието на Джими, написано приживе. Той специално подчертава, че ако получи застрашаваща живота травма, не би желал да го поддържат с механични средства.
— Но аз следя внимателно състоянието му — запротестира Пейдж. — Той е в стабилно състояние вече седмици. Може да дойде на себе си всеки миг.
— Бихте ли могли да гарантирате това? — попита Деймън.
— Не, но…
— Тогава ще трябва да изпълните нарежданията, докторе.
Пейдж погледна към тялото на Джими.
— Не! Настоявам да почакаме още малко.
Адвокатът каза спокойно:
— Докторе, разбирам, че за болницата е изгодно да задържа пациентите възможно най-дълго, но семейството не може да си позволи повече разходи. Нареждам ви да махнете респиратора му.
— Само още ден-два — промълви отчаяно Пейдж, — и съм сигурна…
— Не — отсече Деймън твърдо. — Днес.
Джордж Инглънд се обърна към Пейдж.
— Съжалявам, но се боя, че нямаме избор.
— Благодаря ви, докторе — каза адвокатът. — Ще оставя на вас да се заемете с това. Ще уведомя близките, за да започнат да се подготвят за погребението. — Той изви глава към Бенджамин Уолас. — Благодаря за сътрудничеството. Довиждане.
Те го изпроводиха с поглед.
— Не можем да направим това с Джими! — почти плачеше Пейдж.
Д-р Уолас се изкашля.
— Пейдж…
— Ами ако го преместим от тази стая и го скрием в друга? Сигурно има нещо, за което не сме се сетили. Нещо…
— Това не е молба. Това е заповед — натърти Бенджамин Уолас. Обърна се към Джордж Инглънд. — Искаш ли да…
— Не! — прекъсна го Пейдж. — Аз… аз ще го направя.
— Добре.
— Ако нямате нищо против, бих искала да остана насаме с него.
Джордж Инглънд стисна ръката й.
— Съжалявам, Пейдж.
— Знам.
Тя проследи с очи двамата мъже, докато излязоха от стаята.
Остана сама с безпаметното момче. Погледна респиратора, който поддържаше живота му, и системите, които хранеха тялото му. Толкова лесно бе да изключи респиратора, да угаси един човешки живот. Но той имаше такива чудесни мечти, такива големи надежди.
„Някой ден ще стана лекар. Искам да съм като теб.“
„Знаеш ли, че ще се женя?… Името й е Бетси… Ще си народим половин дузина дечица. Първото момиче ще кръстим Пейдж.“
