Имаше толкова много неща, за които да живее.
Пейдж стоеше и го гледаше, а сълзите замъгляваха погледа й.
— Проклет да си! — възкликна. — Ти си примиренец! — Тя вече ридаеше. — Какво стана с мечтите ти? Мислех, че искаш да станеш лекар! Отговори! Чуваш ли ме? Отвори очи! — Реакция нямаше. — Съжалявам — отрони Пейдж. — Толкова съжалявам. — Наведе се да го целуне по бузата и когато бавно се изправи, срещна отворените му очи.
— Джими!
Той премигна и отново ги затвори. Пейдж стисна ръката му и се усмихна през сълзи:
— Джими, знаеш ли го онзи виц за пациента на системи? Дето помолил доктора да му даде още една банка. Имал бил гостенин за обяд.
19
Хъни бе по-щастлива, отколкото когато и да било досега. С пациентите я свързваха сърдечни отношения, каквито поддържаха малцина лекари. Наистина бдеше над тях. Работеше в гериатрията, педиатрията и в други отделения и д-р Уолас следеше да й възлагат задачи, които да не я вкарват в беля. Искаше тя да остане в болницата и да бъде на негово разположение.
Хъни завиждаше на сестрите. Те можеха да се грижат за пациентите си, без да трябва да се тревожат за важни медицински решения. „Никога не съм искала да бъда лекарка — мислеше си Хъни. — Само медицинска сестра.“
„В семейство Тафт няма медицински сестри.“
След обяд, когато си тръгнеше от болницата, Хъни отиваше да пазарува в „Бей Къмпани“ и „Стрийтлайт Рекърдс“ и купуваше подаръчета за децата от педиатрията.
— Обичам децата — каза тя на Кет.
— Възнамеряваш ли да имаш голямо семейство?
— Някой ден — отвърна Хъни замислено. — Първо трябва да открия баща им.
Един от любимите пациенти на Хъни в гериатрията бе Даниъл Макгуайър — бодър старец над деветдесет години, който страдаше от болен черен дроб. На младини се бе занимавал с хазарт и обичаше да се обзалага по различни поводи с Хъни.
— Обзалагам се на петдесет цента, че санитарят ще закъснее със закуската ми.
— Басирам се на един долар, че днес следобед ще вали.
— Басирам се десет срещу едно, че „Джайънтс“ ще бият.
Хъни винаги приемаше облозите му.
— Обзалагам се десет срещу едно, че ще се преборя с тази болест — каза той.
— Този път съм на ваша страна — усмихна му се Хъни.
Той я улови за ръката.
— Знам. — Ухили се. — Ако бях с няколко месеца по-млад…
Хъни се разсмя.
— Няма значение. Аз обичам по-възрастни мъже.
Една сутрин в болницата пристигна писмо, адресирано до него. Хъни му го занесе в стаята.
— Ще ми го прочетеш ли, а? — Зрението му беше поотслабнало.
— Разбира се — отвърна Хъни. Тя отвори плика, надзърна в него и извика: — Вие сте спечелили на лотария! Петдесет хиляди долара! Поздравления!
— Какво ще кажеш? — развика се той. — Винаги съм знаел, че някой ден ще спечеля на лотария! Прегърни ме.
Хъни се наведе и го прегърна.
— Знаеш ли, Хъни, аз съм най-големият късметлия на света.
Когато тя дойде да го види следобеда, той беше починал.
Хъни беше в лекарската стая, когато се появи д-р Стивънс.
— Има ли някой тук зодия Дева?
— Искаш да кажеш девица — подсмихна се един от лекарите. — Съмнявам се.
— Зодия Дева — повтори Стивънс. — Трябва ми зодия Дева.
— Аз съм Дева — каза Хъни. — Какъв е проблемът?
Той се приближи към нея.
— Проблемът е, че ми се е трупнала на главата една проклета маниачка. Не можеш да припариш до нея, ако не си зодия Дева.
Хъни стана.
— Ще ида да я видя.
— Благодаря ти. Името й е Франсис Гордън.
На Франсис Гордън току-що й бяха направили операция на таза. Когато Хъни влезе в стаята, жената я погледна и каза:
— Вие сте зодия Дева. Родена при залязване на луната, нали?
Хъни се усмихна.
— Точно така.
— Тези Водолеи и Лъвове нищо не разбират. Отнасят се към пациентите си, като че ли са мръвки.
— Лекарите тук са добри — запротестира Хъни. — Те…
— Ха! Повечето от тях са се захванали с тази професия заради парите. — Тя се взря в Хъни по- внимателно. — Вие сте различна.
Хъни прочете набързо картона и по лицето й се изписа изненада.
— Какво има? Какво гледате?
Хъни премигна.
— Тук пише, че занятието ви е… ясновидка.
Франсис Гордън кимна.
— Точно така. Не вярвате ли в ясновидците?
Хъни поклати глава.
— Боя се, че не.
— Лошо. Седнете за малко. Хъни приседна на един стол. — Дайте ми ръката си.
Хъни поклати глава.
— Наистина, не мисля…
— Хайде, дайте ми ръката си.
Хъни неохотно протегна ръка.
Франсис Гордън я подържа за малко със затворени очи. Когато ги отвори, рече:
— Имали сте труден живот…
„Кой не е имал труден живот? — помисли си Хъни. — Току-виж, ми казала, че ме чака презокеанско пътешествие.“
— Използвали сте много мъже…
Хъни усети как замръзва.
— Във вас зрее някаква промяна… съвсем отскоро…
Хъни едва се сдържаше да не излезе от стаята. Тази жена я изнервяше. Тя понечи да си издърпа ръката.
— Ще се влюбите.
— Боя се, че наистина трябва… — измрънка Хъни.
— Той е художник.
— Не познавам художници.
— Ще се запознаете. — Франсис Гордън пусна ръката й. — Елате да ме видите пак — изкомандва я тя.
