— Разбира се.
Хъни побягна.
Отби се да навести една нова пациентка, мисис Оуенс, слаба женица, която изглеждаше прехвърлила четиридесетте. В картона й бе отбелязано, че е на двадесет и осем. Имаше счупване на носа и двете й очи бяха насинени, лицето й бе подпухнало и охлузено.
Хъни се доближи до леглото й.
— Аз съм доктор Тафт.
Жената я погледна с безизразни, угаснали очи. Мълчеше.
— Какво се е случило с вас?
— Паднах по стълбите. — Когато си отвори устата, на мястото на двата й предни зъба зейна дупка.
Хъни зачете картона.
— Тук пише, че имате две счупени ребра и счупен пелвис.
— Да. Паднах лошо.
— От какво са ви насинени очите?
— От падането.
— Омъжена ли сте?
— Да.
— Деца?
— Две.
— Какво работи съпругът ви?
— Хайде да се разберем да не замесваме съпруга ми в това, а?
— Боя се, че няма да може — каза Хъни. — Той ли ви би?
— Никой не ме е бил.
— Ще трябва да пусна доклад до полицията.
Мисис Оуенс изведнъж се паникьоса.
— Не! Моля ви, недейте!
— Защо?
— Ще ме убие! Не го познавате!
— Бил ли ви е и преди?
— Да, ама той… той не влага нищо в това. Напива се и избухва.
— Защо не го напуснете?
Мисис Оуенс сви рамене и движението й причини болка.
— Няма къде да ида с децата.
Хъни все повече се ядосваше, докато я слушаше.
— Не бива да понасяте подобно нещо, разбирате ли? Има приюти и агенции, които ще се погрижат за вас и ще закрилят децата ви.
Жената поклати отчаяно глава.
— Нямам пари. Изгубих мястото си като секретарка, когато той започна… — Не можа да продължи.
Хъни стисна ръката й.
— Ще се оправите. Ще гледам да ви помогна.
След пет минути вече влизаше в кабинета на д-р Уолас. Той й се зарадва. Чудеше се какво ли е донесла със себе си този път. Досега бе използвала топъл мед, гореща вода, стопен шоколад и… любимия му… кленов сироп. Изобретателността й не познаваше граници.
— Заключи вратата, бебчо.
— Не мога да остана, Бен. Налага се да се върна.
И тя му разказа за пациентката си.
— Подготви доклад до полицията — каза Уолас. — Такъв е законът.
— Законът не я е защитил досега. Тя просто трябва да се махне от съпруга си. Била е секретарка. Ти нямаше ли нужда от нова чиновничка в картотеката?
— Е да, но… чакай малко!
— Благодаря ти — каза Хъни. — Ще я вдигнем на крака, ще й намерим квартира и ще й осигурим работа!
Уолас въздъхна.
— Ще видя какво мога да направя.
— Сигурна бях, че така ще постъпиш — усмихна се Хъни.
На другата сутрин Хъни отиде да нагледа мисис Оуенс.
— Как се чувствате днес?
— Благодаря ви, по-добре. Кога ще мога да си ида у дома? Съпругът ми не обича…
— Съпругът ви вече няма да ви досажда — каза Хъни твърдо. — Ще останете тук, докато намерим квартира за вас и децата, а когато оздравеете, ще работите в болницата.
Мисис Оуенс я зяпна недоверчиво.
— И… истина ли говорите?
— Абсолютно. Ще разполагате със собствено жилище с децата. Няма повече да търпите ужаса, който сте преживели, и ще имате свястна, порядъчна работа.
Мисис Оуенс сграбчи ръката на Хъни.
— Никога не бих могла да ви се отблагодаря — разрида се тя. — Да знаете само какво съм преживяла.
— Представям си — отвърна Хъни. — Всичко ще се оправи.
Жената кимна, задавена от сълзи.
На другата сутрин, когато Хъни дойде да види мисис Оуенс, стаята беше празна.
— Къде е тя? — попита Хъни.
— О — отвърна сестрата, — току-що си тръгна с мъжа си.
Чу името си по високоговорителя.
— Доктор Тафт… в стая 215… доктор Тафт… в стая 215.
В коридора Хъни се сблъска с Кет.
— Как ти върви денят? — попита Кет.
— Няма да повярваш! — отвърна Хъни.
В 215 стая я чакаше д-р Ритър. В леглото лежеше млад индиец, около двадесет и пет годишен.
— Ваш пациент ли е? — стрелна я д-р Ритър.
— Да.
— Тук пише, че не говори английски. Така ли?
— Да.
— А това е вашият почерк, нали? — Той й показа картона. — Повръщане, спазми, жажда, обезводняване…
— Точно така — каза Хъни.
— … липса на периферен пулс…
— Да.
— И каква е вашата диагноза?
— Грип с разстройство.
— Изследвали ли сте фекална проба?
— Не. Защо?
— Защото пациентът ви има холера, ето защо! — разкрещя се той. — Сега ще трябва да затворим проклетата болница!
