Един санитар забърза към нея.
— Доктор Хънтър…
— Какво е положението? — попита Кет.
Бяха се запътили към едно легло в края на помещението.
— В безсъзнание е. Като че ли е бит. Лицето и главата му са премазани, счупен нос, измъкната лопатка, дясната ръка натрошена поне на две места и…
— Защо извикахте мен?
— Фелдшерите мислят, че има травма на главата. Съмняват се за увреждания на мозъка.
Стигнаха до леглото на жертвата. Лицето му бе покрито със спечена кръв, подуто и охлузено. Беше обут в обуща от алигаторска кожа и… сърцето на Кет прескочи. Тя се наведе и се вгледа по-внимателно. Беше Лу Динето.
Кет прокара сръчни пръсти по черепа и прегледа очите му. Очевидно имаше сътресение на мозъка. Затича се към телефона и набра номера.
— Обажда се доктор Хънтър. Искам скенерно изследване на глава. Името на пациента е Динето. Лу Динето. Пратете количка, веднага.
Кет затвори и отново се обърна към Динето. Каза на санитаря:
— Остани при него. Когато дойде количката, закарай го на третия етаж. Ще чакам там.
След тридесет минути Кет изучаваше резултатите от скенера.
— Има кръвоизлив в мозъка, висока температура и е в шок. Искам да се стабилизира за двадесет и четири часа. Ще реша кога да оперираме.
Почуди се дали онова, което се бе случило на Динето, можеше да засегне и Майк. И как.
Пейдж се отби да види Джими. Той се чувстваше много по-добре.
— Знаеш ли онзи виц за ексхибициониста на улицата с магазини за готови дрехи? Той причаква една бабка и отваря шлифера. Тя го оглежда за момент и после казва: „И на
Кет вечеряше с Малори в уютен малък ресторант край залива. Както седеше насреща и го гледаше, се почувства виновна. „Не трябваше да започвам — помисли си. — Знам го какво представлява и въпреки това прекарвам чудесно. Да го вземат дяволите! Но не мога да зарежа всичко на средата.“
Допиваха кафето си. Кет се наведе напред.
— Можем ли да отидем в твоята квартира, Кен?
— И още как! — „Най-сетне“, помисли си Малори.
Кет се раздвижи неловко на стола и сви вежди.
— О!
— Добре ли си? — попита Малори.
— Не знам. Ще ме извиниш ли за момент?
— Разбира се. — Той я проследи с поглед, докато ставаше и се отдалечаваше към дамската тоалетна.
Когато се върна, тя каза:
— Моментът не е подходящ, миличък. Толкова съжалявам. Май трябва да ме закараш у дома.
Той я зяпна, опитвайки се да потисне досадата си. Проклетата съдба заговорничеше против него.
— Добре — каза Малори рязко.
Едва не избухна. Щеше да изгуби още пет безценни дни.
Пет минути след като Кет се бе прибрала, на входната врата се позвъни. Тя се усмихна под мустак. Малори бе намерил претекст да се върне и тя се мразеше за това, че бе толкова доволна. Отиде и отвори.
— Кен…
Пред нея стояха Райно и Шадоу. Кет изведнъж се уплаши. Отместиха я и нахълтаха в апартамента. Обади се Райно.
— Ти ли ще оперираш мистър Динето?
Гърлото на Кет бе пресъхнало.
— Да.
— Не искаме да му се случи нещо.
— Нито пък аз — каза Кет. — Сега, ако ме извините, изморена съм и…
— Има ли шанс да умре? — попита Шадоу.
Кет се поколеба.
— При мозъчната хирургия винаги може да се случи…
— По-добре не позволявай да се случва.
— Повярвайте ми, аз…
— Казах, не позволявай да се случи. — Той погледна Райно. — Да вървим.
Кет ги проследи с очи.
На вратата Шадоу се обърна и рече:
— Поздрави Майк от нас.
Тя изведнъж се вцепени.
— Това… това заплаха ли е?
— Ние не заплашваме, докторе. Казваме ти. Ако мистър Динето умре, ти и шибаното ти семейство ще бъдете изтрити от лицето на земята.
21
В лекарската съблекалня група лекари чакаха да се появи Кен Малори.
Когато влезе, Грънди каза:
— Привет на победителя! Искаме да чуем всички покъртителни подробности — той се ухили, — но номерът, приятелче, е, че искаме да ги чуем от нея.
— Нещо нямах късмет — усмихна се Малори. — Но вече можете да започнете да събирате парите.
Кет и Пейдж обличаха хирургическите костюми.
— Някога оперирала ли си лекар? — попита Кет.
— Не.
— Щастливка. Това са най-лошите пациенти на света. Знаят твърде много.
— Кого ще оперираш?
— Доктор Мървин „Внимавай“ Франклин.
— Късмет.
— Ще ми трябва.
Д-р Мървин Франклин беше шестдесетгодишен, слаб, плешив и раздразнителен.
Щом Кет влезе в стаята му, той се озъби:
— Крайно време беше да дойдете. Пристигнаха ли проклетите електролитни изследвания?
— Да — отвърна Кет. — Електролитите са нормални.
— Кой ви каза? Не вярвам на проклетата лаборатория. Почти никога не знаят какво правят. И проверете да не сбъркат нещо с кръвта за преливане.
— Ще проверя — рече Кет търпеливо.
— Кой ще оперира?
— Доктор Юргенсън и аз. Доктор Франклин, уверявам ви, че няма за какво да се тревожите.
— Чий мозък ще оперират, вашия или моя? Всички операции крият риск. И знаете ли защо? Защото половината от проклетите хирурзи не бива да се занимават с това. Би трябвало да са месари.
