Малори отиде до леглото.
— Аз съм доктор Малори. Как се чувствате?
— Като си мисля за алтернативата, чувствам се добре — рече пациентът със слаб глас. — Казаха ми, че сте ми спасили живота. Това е най-проклетото нещо, което ми се е случвало. Бях в колата на път за официална вечеря, ненадейно получих болки и сигурно съм изгубил съзнание. За щастие сме били само на една пряка от болницата и са ме докарали тук в отделението за бърза помощ.
— Имали сте късмет. Бяхте изгубили доста кръв.
— Казаха ми, че още десет минути, и щял съм да бъда пътник. Искам да ви благодаря, докторе.
Малори сви рамене.
— Просто си гледам работата.
Пациентът го погледна внимателно.
— Казвам се Алекс Харисън.
Името не говореше нищо на Малори.
— Радвам се да се запозная с вас, мистър Харисън. — Той провери пулса му. — Сега имате ли болки?
— Слаби, но мисля, че са ме натъпкали с обезболяващи.
— Ефектът на обезболяващите ще премине, но ще премине и болката. Ще се оправите — увери го Малори.
— Колко време ще се наложи да остана в болницата?
— Ще ви изпишем след няколко дни.
Един чиновник от финансовия отдел влезе с няколко формуляра.
— Мистър Харисън, за наша информация трябва да знаем имате ли някаква медицинска осигуровка.
— Тоест искате да знаете дали мога да си платя сметката.
— Е, аз не бих го формулирал точно така, сър.
— Направете справка във Фиделити Банк на Сан Франциско — отвърна Харисън сухо. — Банката е моя собственост.
Следобеда, когато Малори отиде да види Алекс Харисън, до него седеше привлекателна млада жена. Беше към тридесетгодишна, руса, стройна и елегантна. Облечена бе в рокля от Адолфо, която според Малори струваше повече от месечната му заплата.
— А! Ето го нашия герой — възкликна Алекс Харисън. — Доктор Малори, нали?
— Да. Кен Малори.
— Доктор Малори, това е дъщеря ми Лорън.
Тя му протегна фината си ръка с маникюр.
— Баща ми казва, че сте му спасили живота.
Малори се усмихна.
— Нали докторите са за това.
Лорън го оглеждаше с одобрение.
— Не всички доктори.
За Малори бе очевидно, че тия двамата не бяха за тази болница. Той се обърна към Алекс Харисън.
— Състоянието ви се подобрява, но може би бихте искали да повикате собствения си лекар?
Алекс Харисън поклати глава.
— Няма нужда. Не той спаси живота ми. Вие го направихте. Харесва ли ви тук?
Въпросът беше странен.
— Интересно е, да. Защо?
Харисън седна в леглото.
— Просто си мислех, че такъв хубав и способен човек като вас може да има извънредно блестящо бъдеще. Не смятам, че бихте могли да постигнете нещо в болница като тази.
— Ами аз…
— Може би съдбата ме докара тук.
Обади се Лорън.
— Мисля, че онова, което се опитва да ви каже баща ми, е, че би желал да демонстрира благодарността си.
— Лорън е права. Трябва да си поговорим сериозно, когато изляза оттук. Бих искал да дойдете у дома на вечеря.
Малори погледна Лорън и отвърна бавно:
— И аз бих искал.
И това промени живота му.
Кен Малори срещаше изненадващо много трудности при всеки опит да се види с Кет.
— В понеделник вечер става ли, Кет?
— Чудесно.
— Добре. Ще те взема в…
— Чакай! Току-що се сетих. Един братовчед от Ню Йорк ще остане да нощува при мен.
— Добре, във вторник?
— Във вторник съм дежурна.
— Тогава в сряда?
— Обещах на Пейдж и Хъни да свършим нещо заедно в сряда.
Малори го обхващаше отчаяние. Времето му течеше твърде бързо.
— Четвъртък?
— Четвъртък може.
— Страхотно. Да те взема ли?
— Не. Защо не се срещнем в „Ше Панис“?
— Добре. В осем? — Прекрасно.
Малори я чака в ресторанта до девет часа, после й се обади. Никой не отговори. Почака още половин час. „Да не би пък нещо да не ме е разбрала — помисли си той. — Едва ли би развалила преднамерено срещата си с мен.“
На другата сутрин мярна Кет в болницата. Тя изтича при него.
— О, Кен, толкова съжалявам! Случи се възможно най-глупавото нещо. Реших да дремна преди срещата ни. Така съм заспала, че когато се събудих, беше полунощ. Бедничкият. Чака ли ме дълго?
— Не, не. Няма нищо. — „Глупачка такава.“ Той се приближи още по-плътно до нея. — Искам да довърша онова, което започнахме, бебчо. Полудявам, когато се сетя за теб.
— И аз — каза Кет. — Нямам търпение.
— Може би в края на другата седмица бихме могли…
— О, Божичко. Заета съм в съботата и неделята.
И така нататък, и така нататък.
Времето си течеше.
Кет разказваше на Пейдж как се развиват събитията, когато радиозумерът й запиука.
— Извинявай. — Кет взе слушалката. — Обажда се доктор Хънтър. — Помълча, слушайки. — Трябва да вървя. Имам спешен случай.
Пейдж въздъхна.
— Нищо ново!
Кет закрачи по коридора и взе асансьора до отделението за бърза помощ. Вътре имаше около две дузини легла, всичките заети. За Кет това беше стаята на страданието, денонощно пълна с жертви на автомобилни катастрофи, престрелки, намушквания с нож и с изкълчени крайници. Калейдоскоп на осакатения човешки живот. Същинско кътче от ада.
