— Никакви.
— И оставихте Джон Кронин на системи?
— Точно така.
— Доктор Тейлър, преднамерено ли въведохте фаталната доза инсулин, за да сложите край на живота му?
— Да.
Внезапно залата зашумя.
„Ама и тя е с железни нерви — помисли си Гюс Венабъл. — Казва го така, като че ли му е дала чаша чай.“
— Ще обясните ли на съдебните заседатели защо постъпихте по този начин?
— Защото той пожела. Молеше ме. Изпрати да ме повикат посред нощ, измъчван от ужасни болки. Лекарствата вече не действаха. — Гласът й беше твърд. — Каза, че не иска повече да страда. Щеше да умре след няколко дни. Умоляваше ме да сложа край на живота му. И аз го направих.
— Докторе, изпитвахте ли някакво нежелание да го оставите да умре? Някакво чувство за вина?
Д-р Пейдж Тейлър поклати глава.
— Не. Ако го бяхте видели… Просто нямаше смисъл да се мъчи повече.
— Как му дадохте инсулина?
— Вкарах го в течността на системата.
— И това причини ли му допълнителна болка?
— Не. Той просто заспа.
Гюс Венабъл скочи на крака.
— Възразявам! Мисля, че обвиняемата иска да каже, че просто е умрял! Аз…
Съдия Йънг блъсна с чукчето.
— Мистър Венабъл, нарушавате процедурата. Ще имате възможност да подложите обвиняемата на кръстосан разпит. Седнете.
Прокурорът погледна към съдебните заседатели, поклати глава и седна.
— Доктор Тейлър, когато дадохте инсулина на Джон Кронин, знаехте ли, че ви е отредил в завещанието си един милион долара?
— Не. Бях смаяна, когато научих.
„Носът й би трябвало да порасне като на Пинокио“, помисли си Гюс Венабъл.
— Никога ли не е ставало дума за подаръци или пари, или пък да сте искали нещо от Джон Кронин?
Страните й леко порозовяха.
— Никога!
— Но сте били в приятелски отношения?
— Да. Когато един пациент е толкова болен, отношението лекар — пациент се променя. Обсъждахме неговите семейни и бизнеспроблеми.
— Ала не сте имали никаква причина да очаквате нещо от него?
— Не.
— Той ви е оставил тези пари, защото е започнал да ви уважава и да ви се доверява. Благодаря ви, доктор Тейлър. — Пен се обърна към Гюс Венабъл. — Обвиняемата е на ваше разположение.
Докато Пен се отправяше към мястото на защитата, Пейдж Тейлър хвърли поглед към дъното на залата. Там седеше Джейсън и се опитваше да изглежда окуражен. До него беше Хъни. До Хъни на стола, на който би трябвало да бъде Кет, се беше настанил някакъв непознат. „Ако беше жива. Но Кет е мъртва — помисли си Пейдж. — И нея убих.“
Гюс Венабъл стана и бавно провлече крак. Погледна към редиците, където седяха журналистите. Всички места бяха заети и репортерите пишеха бързо. „Ще ви дам достатъчно материал за писане“, помисли си Венабъл.
Той дълго стоя пред подсъдимата, като я гледаше внимателно. После каза небрежно:
— Доктор Тейлър… Джон Кронин ли беше първият ваш пациент, когото убихте в окръжна болница „Ембаркадеро“?
Алън Пен скочи вбесен.
— Ваша милост, аз…
Съдия Йънг вече беше ударила чукчето.
— Възражението се приема! Обявявам петнадесет минути почивка. Искам адвокатът и прокурорът да дойдат в кабинета ми.
Щом влязоха в кабинета й, съдия Йънг се нахвърли върху Гюс Венабъл.
—
— Съжалявам, ваша милост. Аз…
— Да си видял някъде палатка?
— Не ви разбирам.
Думите й изплющяха като камшик.
— Съдебната зала не е цирк и не смятам да ви позволявам да я превръщате в цирк. Как смеете да задавате такъв провокационен въпрос!
— Извинявам се, ваша милост. Ще перифразирам въпроса и…
— Ще направиш нещо повече! — озъби му се съдия Йънг. — Ще промениш цялото си отношение. Предупреждавам те, че след още един такъв номер ще обявя съдебния процес за невалиден.
— Да, ваша милост.
Когато се върнаха в съдебната зала, съдия Йънг каза:
— Апелирам към съдебните заседатели да пренебрегнат изцяло последния въпрос на прокурора. — Тя се обърна към него. — Можете да продължавате.
Гюс Венабъл отново се доближи до обвиняемата.
— Доктор Тейлър, сигурно сте се изненадали много, когато сте научили, че преднамерено убитият от вас човек ви е завещал един милион долара.
Алън Пен скочи отново.
— Възразявам!
— Приема се. — Съдия Йънг стрелна Венабъл. — Провокирате търпението ми.
— Извинявам се, ваша милост. — Той се обърна отново към подсъдимата. — Трябва да сте били в
Пейдж Тейлър леко поруменя.
— Дружбата ни беше в рамките на отношенията между лекар и пациент.
— Не беше ли нещо повече от това? Човек не лишава от наследство любимата си жена и семейство и не оставя един милион долара на непознат без никакви увещания. Онези разговори, които твърдите, че сте имали по неговите бизнеспроблеми…
Съдия Йънг се наведе напред и каза с предупреждаващ тон:
— Мистър Венабъл…
Прокурорът вдигна ръце в знак, че се е предал. Отново се обърна към обвиняемата.
— Значи вие с Джон Кронин сте си бъбрили приятелски. Той ви е разказвал разни лични неща за себе си и ви е харесвал и уважавал. Така ли според вас стоят нещата, докторе?
— Да.
— И срещу това той ви завещава един милион долара?
Пейдж погледна към съдебната зала. Не отговори.
Нямаше какво да отговори.
Венабъл се бе запътил към прокурорското място, когато изведнъж се обърна с лице към обвиняемата.
— Доктор Тейлър, преди малко дадохте показания, че не сте знаели за парите, които ви е завещал Джон Кронин, нито пък че е възнамерявал да лиши семейството си от наследство.