непокътната. Тя представляваше грозен комплекс, заемащ три квадратни блока, с постройки от тухли и камък, посивели от годините и натрупаната мръсотия.
В главната сграда имаше обширна чакалня с твърди дървени скамейки за пациенти и посетители. Стените се лющеха от многобройните слоеве боя, нанасяни десетилетия наред, а коридорите бяха очукани и неравни от хилядите болни с инвалидни колички, патерици и проходилки. Целият комплекс бе белязан със застоялата патина на времето.
Окръжна болница „Ембаркадеро“ бе същински град в града. В нея работеха над девет хиляди души — четиристотин щатни лекари, сто и петдесет други, които идваха доброволно на половин ден, осемстотин стажант-лекари и три хиляди сестри плюс техниците, помощниците в отделенията и другият обслужващ персонал. На горните етажи бяха дванадесетте операционни зали, централното снабдяване, костната банка, пунктът за централния график, трите палати за бърза помощ, палатата за болни от СПИН и над две хиляди болнични легла.
И така, в деня на пристигането на новите стажант-лекари през юли административният директор на болницата д-р Бенджамин Уолас стана да им каже няколко думи. Уолас бе типичен политик — висок, с впечатляваща външност и посредствени способности, притежаващ достатъчно чар, за да съумее чрез спечелено благоразположение да си пробие път до сегашния си пост.
— Искам да приветствам всички новопостъпващи стажант-лекари. През първите две години в медицинския институт вие сте работили с трупове. През последните две — с болнични пациенти под наблюдението на по-опитни специалисти. Сега вече
Очите му се плъзнаха по аудиторията.
— Някои от вас смятат да се занимават с хирургия. Други ще се посветят на вътрешните болести. Групите ще бъдат прикрепени към старши стажант-лекари, които ще ви обяснят установения ежедневен ред. Отсега нататък всичко, което правите, може да се превърне във въпрос на живот или смърт.
Слушаха го внимателно, поглъщайки всяка дума.
— „Ембаркадеро“ е окръжна болница. Това означава, че приемаме всеки, който почука на нашата врата. Повечето пациенти са бедни. Те идват тук, защото не могат да си позволят престой в частна клиника. Нашите отделения за бърза помощ са денонощни. Вие ще работите твърде много и ще получавате твърде малко пари. В една частна болница първата година щяхте да се занимавате с обичайното водене на записки. През втората щяха да ви разрешат да подавате скалпела на хирурга, а на третата — да извършвате под наблюдение незначителни операции. Е, тук практиката е друга. Нашето мото е: „Наблюдаваш, действаш, обучаваш.“ Имаме остър недостиг на персонал и колкото по-бързо успеем да ви вкараме в операционните, толкова по-добре. Имате ли въпроси?
На новодошлите стажант-лекари им се искаше да зададат милион въпроси.
— Нямате? Добре. Официално започвате работа от утре. Разпишете се на регистратурата в пет и половина сутринта. Успех!
Инструктажът приключи. Всички се заизнизваха към вратата и тихо забръмчаха възбудени гласове. Трите жени се оказаха една до друга.
— Къде са останалите жени?
— Мисля, че сме само ние.
— Също като в медицинския институт, а? Мъжки клуб. Имам чувството, че тази болница е направо от ранното средновековие.
Тези думи бяха изречени от безупречно красива негърка, висока почти метър и осемдесет, с едър кокал, но невероятно грациозна. Всичко в нея, походката, осанката, спокойният присмехулен поглед загатваха за сдържаност.
— Аз съм Кейт Хънтър. Наричат ме Кет.
— Аз съм Пейдж Тейлър.
Тя бе млада, дружелюбна, интелигентна на вид и самоуверена.
И двете се обърнаха към третото момиче.
— Бети Лу Тафт. Викат ми Хъни.
Говореше с мек южняшки акцент. Имаше открито, простодушно лице, кротки сиви очи и топла усмивка.
— Откъде си? — попита Кет.
— Мемфис, Тенеси.
Погледнаха към Пейдж. Тя реши да отговори простичко.
— Бостън.
— Минеаполис — побърза да каже и Кет. „Е, почти оттам“, помисли си тя.
— Май всички сме доста далеч от дома. Къде сте отседнали? — попита Пейдж.
— Аз съм в един забутан хотел — отвърна Кет. — Нямах възможност да си потърся квартира.
— Нито пък аз — вметна Хъни.
Пейдж светна.
— Огледах няколко апартамента тази сутрин. Единият беше страхотен, но не мога да си го позволя. Тристаен…
Трите се спогледаха.
— Ако разделим наема… — предложи Кет.
Апартаментът се намираше в квартал Марина, на Филбърт Стрийт. Беше идеален за тях — три стаи, две бани, мокет, пералня, паркинг, без режийни. Бе обзаведен, общо взето, стандартно, но бе спретнат и чист.
След като привършиха огледа, Хъни каза:
— Мисля, че е чудесен.
— И аз! — съгласи се Кет.
Очакваха мнението на Пейдж.
— Да го наемем.
Нанесоха се в апартамента още същия следобед. Портиерът им помогна да си качат багажа.
— Значи ще работите в болницата — рече той. — Медицински сестри, а?
— Лекарки — поправи го Кет.
Той я погледна скептично.
— Лекарки ли? Искаш да кажеш като
— Да, като истинските — отвърна Пейдж.
Портиерът изръмжа.
— Да ви кажа правичката, ако искам да ида на лекар, не мисля, че ще поискам да ме преглежда жена.
— Ще го имаме предвид.
— Къде е телевизорът? — попита Кет. — Не го виждам.
— Ако искате телевизор, ще трябва да си купите. Живейте със здраве в апартамента, дами… мм, докторки — изкиска се той.
Те го изгледаха, докато излизаше. Кет изимитира гласа му.
— Медицински сестри, а? — изпръхтя тя. — Мъжки шовинист. Е, да си разпределим стаите.
— Аз нямам претенции — каза Хъни тихо.
Огледаха отново трите стаи. Спалнята беше по-голяма от другите две.
Кет каза:
— Защо не вземеш тази, Пейдж? Ти откри това място.
Пейдж кимна.
— Добре.
Влязоха и започнаха да разопаковат багажа си. Пейдж внимателно извади от куфара си фотография в рамка на тридесетгодишен мъж. Той бе привлекателен, с очила с тъмни рамки, които му придаваха учен вид.
