съвет, голямо неделимо тяло, което дължеше живота си на свободно изразения избор на съгражданите си. След това побърза да даде думата на Бернар Самотрас, който трябваше да рецитира своето приветствено стихотворение за Бурдия.
О, вие, велики Бурдия, от съвсем скромен произход,
благодарение на вашите способности, съчетани с упорит труд,
съумяхте да завоювате надалеч могъщество
и съумяхте да издигнете това име, Клошмерл,
вие, чието дело е завършено и прославя
тази земя, където най-сетне се завърнахте,
вие, чието име е вече записано в Историята,
приемете поздрава, който с открито сърце
на Бурдия Франсоа, Еманюел, Александър,
най-любимите от неговите синове и най-блестящия.
този, когото в Клошмерл не са преставали да чакат,
тук ви отправя този град, развълнуван, горд и тържествуващ.
[Стиховете са предадени в буквален превод, за да не се накърни съдържанието им, което в случая е по-важно, отколкото формата. — Б. пр.]
Масивен, разположил се в креслото си, Бурдия слушаше хвалебствията, като разтърсваше от време на време едрата си посивяла глава, която той държеше издадена напред. Министърът се наведе към Пиешу:
— Кажете ми, Пиешу, как се наричат този вид стихове?
Тафардел, който беше седнал отзад, понеже не се отделяше от кмета, отвърна, без да бъде запитан:
— Александрини, господин министре.
— Александрини? — възкликна Александър Бурдия. — А, това е много мило! Знае как да се отнася с хората, този момък! Добър е, много е добър! Чете като актьор от Комеди-Франсез.
Бившият министър мислеше, че бяха избрали александрините като израз на мило внимание към него, понеже се наричаше Александър.
След като завърши поемата, докато клошмерлци ръкопляскаха и викаха „Да живее Бурдия!“, Бернар Самотрас нави и завърза отново свитъка си и го поднесе на бившия министър, който притисна поета до сърцето си. Показалците размазаха по ъгълчетата на очите няколко сълзи, които имаха великолепен ефект.
Тогава Аристид Фокар стана. Беше избран наскоро и принадлежеше към крайната левица на партията. В него гореше пламът на младостта, която иска всичко да постигне, и амбиция, която не беше задоволена. За да се издигне по-бързо, искаше да прогони старите избраници, които не желаеха да стават никакви промени, тъй като единствената им грижа беше да пребъдат. В едно от крилата бяха почнали да говорят за Аристид Фокар като за човек на бъдещето. Той знаеше това, както съзнаваше и необходимостта да вмъкне във всяка от речите си язвителни изрази, предназначени да задоволят фанатичната клиентела [В случая се има предвид древният, първоначален смисъл на думата. Cliens — на латински означава плебей, който се е поставил под покровителството на някой патриций. — Б. пр.], на която се опираше. Дори и в Клошмерл, сред тази атмосфера на помирение, не можа да се въздържи да не изрече слова, които визираха Бурдия: „Поколенията се следват като вълни, които се разбиват в стръмния скалист бряг и с безспирното си редуване го разяждат. Нека не преставаме да бием скалите на старите заблуди, на егоизма, на възмутителните привилегии, на злоупотребите и на нововъзникващите неравенства. Хора с големи заслуги са били някога добри служители на Републиката. Те събират днес лаврите и това е справедливо. Никой не се радва на това повече от мен. Но в Рим, увенчаният консул, на върха на славата си, се е оттеглял сам от управлението в полза на младите по-дейни генерали, и това е било хубаво, това е било благородно, това е изграждало величието на Родината. Демокрацията не бива да бъде в застой никога. Миналите режими са загинали от бездействие и позорна снизходителност към продажниците. Републиканци, ние няма да извършим такава грешка. Ще бъдем силни. Ще вървим към бъдещето с крепко сърце, като действуваме с великодушие, справедливост и дързост, вдъхновени от идеал, който си поставя за цел да изведе човечеството на ново, все по-съвършено равнище на достойнство и братство. И затова, Александър Бурдия, скъпи ми Бурдия, на вас, чието чело е увенчано с непорочна слава, под триумфалните арки, издигнати в този красив градец Клошмерл, вашия собствен градец — припомниха ни това преди малко с изискани слова — на вас, който ни дадохте пример и се намирате в апогея на една преизпълнена кариера, на вас аз казвам: «Не се тревожете. Тази Република, която сте обичали и на която сте служили ползотворно, на тази Република ще съумеем да запазим младостта, блясъка и красотата!»“
Тази великолепна тирада предизвика възторг. Самият Александър Бурдия даде сигнал за ръкоплясканията като каза високо, с протегнати в бурен изблик на чувства ръце:
— О, браво! Много добре, Фокар!
А сетне, облегнат на креслото си с променено изражение, довери на кмета на Клошмерл, негов съсед отляво:
— Негодник, мръсен негодник е този Фокар! Мъчи се с всички средства да ме компрометира, за да се изтика напред. А аз го създадох, аз го включих в моята листа преди три години този дребен мерзавец! Далеч ще стигне с тези дълги зъби. А колкото до Републиката, пет пари не дава за нея, нали!
Бартелеми Пиешу не се съмняваше, че именно тези думи, много повече от прегръщанията и венците, които тези господа си изплитаха един на друг, бяха израз на пълна откровеност. Увери се, че липсата на добра осведоменост го беше накарала да извърши едно недомислие, като покани едновременно Бурдия и Фокар, макар че вторият минаваше понякога за привърженик на първия. Но не пропусна да се поучи от случая и да извърти играта в своя изгода.
— Има ли някакво влияние в партията този Фокар? — запита той.
— Какво влияние искате да има? Вдига шум, повлича недоволните. Но това не води далеч.
— Изобщо, човек може ли да разчита на обещанията му?
Бурдия извърна към Пиешу лицето си, добило загрижено и мнително изражение.
— Дал ви е някакви обещания ли? Във връзка с какво?
— За някои дребни неща… Това стана случайно… Значи, казвате, че не бива да се разчита много на него?
— Никак, боже мой, никак! Когато имате нужда от нещо, Бартелеми, обръщайте се направо към мен.
— Тъкмо това си казвах и аз… Но винаги съм се боял да ви безпокоя…
— Хайде, Бартелеми, хайде! Стари приятели като нас двамата! Боже господи! Познавах баща ти, стария Пиешу! Помниш ли баща си?… Ще ми разправиш за твоите работи. Ще уредим всичко, ние двамата.
И така, осигурил си подкрепата на Бурдия, Пиешу сега мислеше само как да си осигури също така и подкрепата на Фокар, като му подметне някоя дума за обещанието на Бурдия и го попита дали бившият министър беше наистина човек, който държи на думата си и дали има влияние в партията. Нещата се нареждаха добре. Спомни си какво казваше старият Пиешу, баща му, за когото стана дума преди малко: „Ако ти трябва двуколка, а ти предлагат ръчна количка, не му придиряй много-много. Вземи все пак ръчната количка. Когато дойде и двуколката, ще имаш и двете.“ Двуколка или ръчна количка, Бурдия или Фокар, човек не може да знае… В мъдростта на старите има добри неща — помисли си Пиешу. Беше достигнал възрастта, когато собствената му мъдрост беше отречена от по-младите и той възприемаше мъдростта, която сам някога бе отрекъл. Даваше си сметка, че мъдростта не е нещо, което се мени от едно поколение на друго, а от една възраст на друга, в редуващите се поколения.
Дойде ред и на самия Бурдия, който трябваше да говори последен. Той измъкна пенснето си и няколко листа и почна внимателно да ги чете. Малко беше да се каже, че не беше оратор. Препъваше се тромаво из текста си. И все пак клошмерлци упорствуваха във възторга си, едно, поради слънцето, и второ, защото рядко можеха да видят толкова месии, и то такива категорични, събрани на главния площад на градеца. И
