Бурдия като другите обещаваше едно изпълнено с мир и благоденствие бъдеще, с неопределени, но величествени изрази, които не се различаваха чувствително от словата, използувани вече преди него на трибуната. Всички си даваха прилично съсредоточен вид, с изключение може би на околийския управител, който даваше да се разбере, че вниманието му беше по задължение. Този млад изискан мъж със замислено изражение, подчертано от сребристочерната му униформа, приличаше на дипломат, попаднал по погрешка на някакво обредно тържество във варварска страна. Когато преставаше да го контролира, лицето му приемаше израз, който съответствуваше напълно на следното възклицание: „С какво ме карат само да се занимавам!“ Беше слушал стотици речи от този вид, произнесени от всички онези хора на режима, които обещаваха и луната на слушателите си. Отегчаваше се непоносимо.
Неочаквано краят на едно изречение придоби необикновен блясък, и той не се дължеше на смисъла му, а на начина, по който бе произнесено.
— … Сички, които са били истински републиканци!
С жив усет към сгодния момент, Бурдия замълча след края на този блестящ завършек, нещо, което позволи на злополучната дума да произведе пълния си ефект на сведующите.
„О, прекрасно! Бурдия е в отлична форма!“ — каза си околийският управител и постави бързо ръка пред устата си, като човек почувствувал, че от стомаха му може да изскочи някакъв неделикатен звук, който благоприличието изисква да бъде сподавен. Отегчението му веднага изчезна.
— Errare humanum est! [Човешко е да се греши! (лат.) — Б. пр.] — каза мъдро Тафардел. — Лапсус, лапсус, просто лапсус, който не загрозява красотата на мисълта.
— Удивително е — пошепна Жиродо на ухото на съседа си, — че онези не са го набутали в Народната просвета!
Недалеч се намираше Оскар дьо Сен-Шул — гетрите му, панталонът, ръкавиците и шапката му образуваха приятно съчетание на редки бежови нюанси. От изумление монокълът му изхвръкна изпод веждите. Като го постави отново, изненаданият благородник възкликна:
— Кълна се в душата на починалия в изгнание мой прадядо — това е наистина чудновата риторика!
В същия миг в кристалния въздух на тази хубава утрин отекна някакъв странен звук. Аптекарят Поалфар бе почувствувал слабо желание да прихне да се смее, но то се бе превърнало в огромно изхлипване.
А пък депутатът Фокар, който се задушаваше от ярост, седнал вляво от Бартелеми Пиешу, не скри от кмета на Клошмерл какво мислеше в момента.
— Какъв некадърник, а, не мислите ли, драги ми Пиешу! Не, ама какъв некадърник е този Бурдия, нали, какъв динозавър на бездарието! И като си помисли човек, че са могли да го направят министър! Знаете ли историята?… Наистина ли не я знаете? Ами че тя се носи из целия парламент, драги ми приятелю. Няма да разкрия някаква тайна, ако ви я разкажа.
Той описа кариерата на Александър Бурдия, голямата личност от Клошмерл, бивш министър на земеделието.
Още съвсем млад, Бурдия дошъл в Париж като келнер в кафене. По-късно се оженил за дъщерята на един кафеджия и сам си отворил кафене в Обервилие. В продължение на двайсет години неговото заведение било много деен център на изборна пропаганда, седалище на няколко политически групировки. На четиридесет и пет годишна възраст Бурдия отишъл веднъж при един влиятелен член на партията. „Дявол да го вземе! — извикал той. — Толкова време вече създавам депутати, като плащам и пиенето на туй отгоре! Няма ли да дойде и моят ред! Искам да стана депутат, майка му стара!“ Намерили доводите му съвсем логични, още повече, че кафеджията можел далеч да покрие разходите по избирането си. През 1904 година, на четиридесет и седем години, бил избран за първи път. Този метод, с който си послужил така добре, за да стане депутат, той използувал, за да стане и министър. Години наред непрекъснато повтарял: „Е, какво, майка му стара, забравят ли ме мен? При това не съм по-глупав от другите! И правя за партията много повече с моите аперитиви, отколкото който и да е от тези дебели господа с техните речи!“ Най-сетне се представил случай и за това, през 1917 година. Клемансо образувал кабинета си. Приел в мецанина си на улица „Франклин“ председателя на партията. „Какви хора можете да ми предложите?“ — казал той. Между другите било представено и името на Бурдия. „Някакво старо говедо ли е този ваш Бурдия?“ — запитал Клемансо. „Ей богу, господин председателю — отвърнали му, — без да е нещо забележително, може да бъде поставен като политически деец в почетната среда…“ „Точно това исках да кажа!“ — отговорил държавникът с рязко движение, сякаш заличавал излишните подкатегории. Помислил един миг. И изведнъж отсякъл: „Хайде — рекъл. — вземам го този ваш Бурдия. Колкото повече глупаци ще има около мен, толкова повече шансове ще има да ме оставят на мира!“
— Не намирате ли, че историята е забавна? — настоя Фокар. — Пак Клемансо е наричал глупостта „империята на Александър“, а глупаците „верните поданици на Александър, император на тезгяхите“. Чували ли сте за речта му в Тулуза, шедьовърът на Бурдия?…
Аристид Фокар прекъсваше доверителните си излияния само за да изръкопляска и да изрази горещото си одобрение. А в това време Бурдия продължаваше упорито както си знаеше, като трупаше една след друга формули, изпитани в течение на четиридесет години политически събрания. Най-сетне той прочете и последните редове на речта си и възторгът на клошмерлци достигна своя връх. Официалните лица станаха и се отправиха по главната улица към центъра на градеца, следвани от множеството. Щяха да пристъпят към едно непринудено освещаване на малката постройка, която клошмерлци вече наричаха „плочата на Пиешу“.
Пожарникарите на Клошмерл бяха повикани, за да смъкнат платнището. Постройката се разкри с цялата си практична и прелестна простота. Предложи се да я осветят с клошмерлско вино, като строшат гърлото на една бутилка върху ламарината. Но за това жертвоприношение беше нужен някой виден жрец. Предпочетоха жрица.
Тогава околийският управител тръгна да намери сред множеството тази, която не бе пропуснал да забележи и не я изпускаше из очи — Жудит Туминьон. Тя се присъедини към официалните лица, като полюляваше божествените си бедра с нехайна и проста грация, която пораждаше навред шепот на възхищение. Именно тя, смеейки се, кръсти писоара, а старият Бурдия, за да й благодари, я целуна по двете бузи. Фокар и още неколцина поискаха да последват този пример, но тя се измъкна като каза:
— Не освещавате мен, господа!
— Уви! — единодушно изразиха съжалението си любезните кавалери.
Неочаквано един глас извика:
— He, Bourdillat, fes va que t’est tourdze n’heume Clotzmerle! Pisse le parmi, Bourdillat! [Бурдия, покажи, че си все още истински клошмерлец! Изпикай се първи, Бурдия! — Б. пр.]
И цялото множество веднага поде:
— Oua, pisse! Pisse, Bourdillat! [Да, пикай! Пикай, Бурдия! — Б. пр.]
На бившия министър дъхът му се пресече от това искане, защото от няколко години насам имаше сериозни затруднения с простатата си. Но реши да се престори, че го върши. Когато премина отвъд ламаринената преграда, гръмък възторжен възглас изпълни небето на Клошмерл, а жените, сякаш ги гъделичкаха, надаваха весели пискливи звуци, навярно при мисълта за това, което Бурдия държеше символично в ръка и за което тези мили дунди мислеха много по-често, отколкото приличието позволява да се признае.
Имаше много клошмерлци, които тъкмо сега чувствуваха силна нужда, след като бяха напрягали продължително време вниманието си. Шествието пое по Уличката на монасите начело с полския пазач Босолей, човек с голяма инициативност, който сподели впечатленията си:
— От водата, дето тече вътре — каза той, — просто ти се допикава.
— Много е гладка плочата на Пиешу — потвърди Тонен Машавоан.
Тези селски забавления продължиха чак докато дойде време за ядене. В кръчмата на Торбейон бе даден банкет от осемдесет куверта. С политически и гастрономически камари от пъстърви, печени овнешки бутове, пилета и кокошки, дивеч, стари бутилки, местна гроздова, тостове и нови речи, той продължи цели пет часа. След това качиха отново в колите Бурдия, Фокар, околийския управител и още няколко по-видни личности, чието време беше ограничено, защото в джобовете си вече носеха нови речи, нови обещания и подготвените цял месец по-рано програми за тържествени откривания и банкети, където настоятелно молеха за присъствието на тези предани служители на страната.
