Този ден беше във всяко отношение забележителен за клошмерлци. Но той бе изключителен за един от тях, Ернест Тафардел, на когото Бурдия, с разрешението на министъра, бе връчил и Академичните палми. Този символ на блестящите му заслуги, възвърна към нова младост учителя, и то до такава степен, че почна да лудува като гимназист и да пие по съвсем необичаен за него начин до затварянето на последното заведение. Тогава, след като удави съгражданите си в порой от думи, доказателство за прекрасна възвишеност на мисълта, за жалост, накърнена от девет часа вечерта насам от непристойни намеци, Тафардел, останал сам, се изпика величествено посред главната улица, като прогласи високо следното откровение: „На инспектора от Академията, да му с… отгоре! Точно така, да му с… отгоре! Не ме е страх да му го кажа на този дупедавец! Ще му кажа: «Господин инспекторе, аз съм ваш покорен слуга, и вашият покорен слуга ви с… отгоре, пеш, на кон, и в кола! Разбирате ли ме добре, господине? Марш оттук, господин разсилен, господин невежа! Марш оттук, палячо, жалки глупако! И шапки долу пред именития Тафардел, господине!»“ След като изрече всичко това срещу кроткото звездно небе, учителят запя високо някаква шеговита песен и се зае, като проверяваше успоредността на двете страни на главната улица, да стигне горе до кметството. Начинание, което му отне много време и му струва едно стъкло от пенснето, последица от цял низ неприятни падания. Все пак успя да намери училището и заспа облечен върху леглото си, съвсем пиян.
В този късен час в Клошмерл светеше само един прозорец. Това беше прозорецът на аптекаря Поалфар, който с наслада лееше обилни сълзи. Гледката на чуждата радост беше за него винаги чудесен сълзотворен дразнител.
VI
Халюцинациите на Жустин Пюте
В тази работа с писоара Бартелеми Пиешу беше заложил цялата си репутация. Той знаеше това и не беше съвсем спокоен. Боеше се да не би на клошмерлци да им скимне да зарежат малката постройка и начинанието му да не постигне изборната си цел. Но местните богове бяха благосклонни към замислите му, най-вече Бакхус, намерил от няколко века насам убежище в Божоле, Масоне и Бургундия.
Пролетта тази година беше изключително приятна, изключително подранила и потънала в цвят. Гърдите и гърбовете бяха почнали вече здравата да се потят и да мокрят ризите, и още от месец май хората захванаха да пият по лятната мярка прочутата клошмерлска мярка, която не могат да си представят слабите и бледи градски пиячи. Като резултат от тези големи увлечения на гърлото, в мъжките организми настъпи усилена бъбречна дейност, последвана от приятно издуване на пикочните мехури, а това налагаше те да бъдат по-често изпразвани.
Благодарение на близостта му до кръчмата на Торбейон, писоарът стана предмет на голямо внимание. Безсъмнено, пиячите биха могли да задоволят нуждите си в двора на кръчмата, но мястото беше тъмно, лошо поддържано, миришеше неприятно и беше неприветливо. Човек се чувствуваше там като при наказание, добираше се до него слепешката и не можеше да не изцапа обувките си. Бързо се научиха да прекосяват улицата. Този метод, вторият, имаше няколко предимства — човек можеше да се поразтъпче, да изпита удоволствие от нещо ново, а също така имаше и възможност да хвърли на минаване един поглед на Жудит Туминьон, винаги много приятна за гледане, чиито безупречни форми разпалваха въображението.
Най-сетне, тъй като писоарът имаше две места, там се отиваше обикновено по двама, нещо, което предлагаше удоволствието човек да си поприказва, докато си върши работата, а това правеше още по- приятна както работата, така и разговора поради обстоятелството, че се изпитваха два кефа наведнъж. Мъже, които пиеха с изключителна компетентност и смелост и пикаеха по същия начин, можеха да бъдат само доволни, че изпитваха един до друг тези две големи неделими удоволствия — да пиеш колкото ти се ще и след това да се изпикаеш до последна капка, без да бързаш, в едно прохладно, добре проветрено, денонощно заливано обилно с вода място. Това са простички удоволствия, на които гражданите не умеят вече да се радват, повлечени в една безмилостна блъсканица, удоволствия, запазили в Клошмерл цялата си прелест. И то такава прелест, така добре оценена, че когато Пиешу минаваше оттам — а това той правеше често, за да се увери, че постройката му не оставаше без работа — посетителите, ако бяха хора от неговото поколение, не изпускаха никога случая да му изразят задоволството си.
— За твое здраве, Бартелеми! — викаха те.
— Е, какво, добре ли си вършите работата тук, а? — питаше кметът, като се приближаваше.
— Бога ми, да, Бартелеми! Dze me sins pecher quemint a vongt ans! [Като че ли съм на двайсет години, когато пикая! — Б. пр.]
— Al lisse te n’ardoise quemint la piau de coisse de na dzoune! Cin te sigrole dins la bregue, il peu fourt que ta! [Гладка е тая твоя плоча, като кожата на бедрата на някое баданарче! Без да щеш, посягаш към цепката на панталоните! — Б. пр.]
Чистосърдечни думи, свързани с удоволствието на зрелите мъже, защото те знаеха, че коментариите са неговата най-дълготрайна част и че идва една възраст, когато думите, в някои случаи, заместват напълно и самото удоволствие, и похожденията.
Писоарът бе посрещнат не по-малко благосклонно и от младежта, но поради съвсем различни причини. Той обозначаваше в центъра на Клошмерл точката, където се съединяваха горният и долният град, в близост до църквата, кръчмата и „Галери Божолез“, места предопределени, които винаги привличаха вниманието. Това беше просто едно съвсем удобно, готово за срещи място. Още едно нещо привличаше много хлапаците — по Уличката на монасите по необходимост минаваха децата на Мария, когато отиваха в църквата, а през месец май те отиваха там всеки ден за вечернята. Тези изчервени деца на Мария, свежи и с добре оформени вече гърдички, бяха просто пленителни отблизо. Роз Бивак, Люлю Монтийе, Мари-Луиз Ришом и Тоанет Мафиг бяха едни от най-задяваните, най-подбутваните при случай от младите клошмерлци, които впрочем се изчервяваха не по-малко от тях и се показваха груби от желание да бъдат нежни. Но когато бяха на тайфа, правеха се на смели, както пък и децата на Мария на светло се правеха на крайно добродетелни, макар че всъщност отлично знаеха какво искаха: да не мухлясат в сдружението на отличните готвачки и момчетата да почувствуват същия неясен смут, какъвто те пораждаха в тях — нещо, в което не се и съмняваха, превземките им с превземки! Здраво сплотени, за да излязат насреща на коцкарчетата, те преминаваха хванати за ръце, нехайни, като се фръцкаха и скришом се подсмиваха, защото се чувствуваха пронизани от пламенните погледи, които изгаряха бедрата им. Отнасяха в църквата спомена за някой образ или глас, чиято мекота се сливаше с тази на църковните песни. Тези грубовати контакти, тези несръчни признания, подготвяха нови клошмерлски родове.
Две места бяха недостатъчни, когато три-четири мехура се напълваха едновременно, а това ставаше често в едно селище с две хиляди и осемстотин мехура, почти половината от тях мъжки, единствените, които имаха право да изливат съдържанието си на обществено място. При такива случаи на наплив, хората се възвръщаха към старите експедитивни начини, които си оставаха винаги добри. Облекчаваха се срещу стената, до писоара, съвсем спокойно, без зла умисъл, нито неудобство, без дори и през ум да им мине да се въздържат от това. Даже някои, с по-волна природа, отиваха с по-голямо удоволствие навън, отколкото вътре.
А пък клошмерлските младежи не биха били седемнайсет-осемнайсет годишни хлапаци с присъщата за тази неспокойна възраст глупост, ако не съумяваха да използуват случая за някои ексцентричности. Оспорваха си помежду си рекордите на височина и дължина. Като прилагаха елементарни физически способи, те намаляваха дебита на течността, увеличаваха налягането и по този начин добиваха много забавни водоскоци, които ги принуждаваха да се отдръпнат назад. Тези глупави развлечения са присъщи, общо взето, на всички страни и на всички времена, и улегналите хора, които ги порицаваха, показваха само, че имат къса памет. Но добрите клошмерлски жени, които наблюдаваха отдалеч, гледаха със снизхождение на тези забавления на една младеж, която още съвсем недостатъчно се бе проявила в мъжките работи. Яките стринки от пералнята казваха като се смееха звънко:
— Докато си служат по този начин с това, няма опасност да сторят беля на момичетата, тези младенци!
Така мирно и кротко си вървяха нещата в Клошмерл, без излишно лицемерие, по-скоро с известна галска склонност към волни шеги, през пролетта на 1923 година. Писоарът на Пиешу беше голямото местно забавление. От сутрин до вечер клошмерлци се точеха по Уличката на монасите и всеки се държеше според
