Извърната към помещението зад магазина, Жудит извика:
— Франсоа!
Туминьон веднага се появи на вратата.
— Какво има? — запита той. Само с едно кимване Жудит му посочи Жустин Пюте:
— Госпожицата иска да говори с теб. Именно тя казва, че ти слагам рога с оня твой Фонсиман, струва ми се, дето се върти все тук. И тъй, ти си рогоносец, бедни ми Франсоа. Ето какво става ясно от цялата тая работа.
Туминьон беше от хората, които лесно пребледняват и лицето им добива онази трескава бледност с лоши зеленикави отблясъци, ужасна за гледане. Той се отправи към старата мома.
— И първо на първо — каза той, — какво търси тук тази жаба?
Жустин Пюте се изпъна и понечи да възрази. Но Туминьон не й даде възможност да проговори.
— Взела да се меси в хорските работи, тази дървеница! Ами че месете се в това, което става под полата ви! Изглежда, че не мирише вече толкова хубаво, а? И се пръждосвайте по-скоро оттук, мръсна мърша такава!
Старата мома беше пребледняла по своя си начин с жълтеникава бледност.
— О! — запротестира тя. — Сега ме и обиждате! Това няма да ви се размине така! И най-вече, не ме докосвайте, пияница неден! Негово преосвещенство архиепископът ще узнае…
— Веднага вън — викаше Туминьон, — че ще те смажа като хлебарка, мръсотия с мръсотията! Вън, по- бързо! Ще ти кажа аз дали съм рогоносец, стара жълтеница такава, цирей на задника!
Той я сподири с ругатни чак до началото на Уличката на монасите. Сетне се върна, горд и възбуден.
— Видя ли, а — каза той на жена си, — как само я изгоних тази Пюте?
Жудит Туминьон притежаваше онова чувство на снизходителност, което се среща често у сластолюбивите жени. Тя забеляза:
— Горката мома, лишена е от тези неща. И това я яде отвътре навярно…
И добави:
— Тези истории сега са малко и по твоя вина, Франсоа. Постоянно мъкнеш тук твоя Фонсиман, и почват да ме одумват. Хората са толкова лоши.
Туминьон имаше едно привично сърдито движение и тези думи му дадоха повод да го направи.
— Иполит ще идва, когато си искам, дявол да го вземе! Най-сетне няма хората да ме командуват в моя дом, я!
Жудит въздъхна и махна безпомощно с ръка.
— Знам си аз, че винаги правиш това, което си наумил, Франсоа! — каза тази хитра жена.
Набожна, образцова, Жустин Пюте се отъждествяваше с всичко най-свято в Църквата. Ужасното оскърбление, на което току-що бе подложена, считано от нея за отвратително посегателство в нейно лице над правото дело, я изпълни със студена ненавист, в която тя виждаше безспорен израз на небесния гняв. И именно така, въоръжена с огнен меч, отиде право при кюрето Понос да му изложи горчивите си оплаквания. Изтъкна пред него, че писоарът бил източник на безобразия и поквара, скверна караулка, където Адът поставяше дръзки часови, които отклоняваха от дълга им младите девойки на Клошмерл. Каза му, че издигането на тази постройка на това място е нечестива маневра на един обречен на вечни мъки общински съвет. Закле го да призове към единство всички добри католици, за да постигнат разрушаването на тази бърлога на мерзостта.
Но кюрето Понос изпитваше свещен ужас от тези мисии на насилие, които можеха само да посеят семето на раздора сред паството му. Този благодушен свещеник, отказал се от някогашните си неблагоразумия, се придържаше към старата френска традиция на галиканската църква — пазеше се от неразбориите между духовното и преходното. Съвсем очевидно беше, че писоарът спадаше към преходното и на това основание зависеше по закона от общинския съвет. Не вярваше, че тази полезна постройка би могла да има опасни последици за душите, както твърдеше непримиримата му енориашка. Именно това искаше да обясни на старата мома.
— Има някои естествени нужди, драга моя госпожице, които Провидението ни е наложило. То не може да сметне за вредна една постройка, която служи за тяхното задоволяване.
— Този начин на разсъждение може да ни отведе далеч, господин свещеник! — отвърна му рязко Пюте. — Безпътството на някои личности също така може да бъде обяснено с природни нужди. Когато онази Туминьон…
Кюрето Понос успя да възпре старата мома на границата на благодетелната дискретност.
— Шът, драга моя госпожице, шът! Никой не бива да бъде назован! Грешките трябва да достигнат до мен само чрез изповедта и всеки трябва да говори само за своите.
— Имам пълното право, господин свещеник, да говоря за това, което е общоизвестно. И затова тези мъже, които в уличката не се погрижват да прикрият,… които показват, господин свещеник,… които показват всичко…
Кюрето Понос прогони тези нечестиви видения и възстанови точните им размери, определени им от закона на естествените явления.
— Драга моя госпожице, някои непристойности, които случайно сте съзрели, се дължат положително на онази безхитростна разпуснатост на селското ни население. Смятам, че тези дребни случки — печални, съгласен съм, но редки — не са в състояние да покварят нашите деца на Мария, които минават със сведени очи, със свенливо сведени очи, драга моя госпожице.
Това простодушие накара старата мома да подскочи.
— Децата на Мария, господин свещеник, имат бързо око и всичко забелязват, уверявам ви! Виждам ги какво правят от моя прозорец. Пламнало им е това, за което не мога и да помисля. Има хора, които биха купили евтино тяхната невинност. Сиреч, малките биха им я дали срещу нищо, срещу нищо от нищото, и дори биха благодарили! — завърши Жустин Пюте със саркастичен смях.
Снизходителната природа на клошмерлското кюре не можеше да допусне постоянното наличие на злото. Добрият свещеник смяташе от собствен опит, че човешките заблуди са краткотрайни и че животът, следвайки своя ход, разрушава страстите и превръща и тях в пръст. Добродетелта според него беше въпрос на постепенно изхабяване. Опита се да успокои набожната стара мома.
— Не вярвам, че нашите благочестиви девойки имат преждевременна представа за някои неща, дори… хм… зрителна, драга моя госпожице. Ако предположим това — а аз не мога да го допусна, — злото не би било непоправимо, тъй като би могло да се превърне в добро чрез оповестяване на женитба, нито пък би било без полза — боже мой, трябва да си признаем това, — защото би напътило постепенно нашите девойки към разкриване на някои неща, които би трябвало все пак… Нашите мили деца на Мария, госпожице, са призвани да станат добри майки. Ако, за жалост, някоя от тях би избързала малко, брачното тайнство бързо би оправило всичко.
— И таз хубава! — извика Жустин Пюте, неспособна да сдържи възмущението си. — Значи, господин свещеник, вие насърчавате бъркотиите?
— Бъркотиите ли? — възкликна клошмерлското кюре, обзет изведнъж от ужас. — Бъркотиите ли? Но кълна се в мулето на свети Петър, госпожице, не насърчавам абсолютно нищо! Искам да кажа, че всичко на този свят се върши от ръката на човека с позволение божие и че жените са предопределени за майчинството. „Ще раждаш в мъки.“ В мъки, госпожице Пюте, тук не става въпрос за бъркотии! Това е мисия, за която нашите девойки трябва да се подготвят от рано, ето какво исках да кажа…
— Така че тези, които не раждат, не са годни за нищо, нали, господин свещеник?
Кюрето Понос разбра недомислието си. Уплахата го накара да изрече тези успокоителни слова:
— Драга моя госпожице, какъв жар от ваша страна! Тъкмо напротив, Църквата се нуждае от избрани души. Вие сте именно от тях благодарение на едно знаменателно предопределение, с което бог дарява само своите избраници, мога да твърдя това, без да накърня догмата на непорочното зачатие. Но тези редки души са малобройни. Не можем да насочим цялата младеж в този път… хм… в този път на целомъдрието, драга моя госпожице, който изисква твърде изключителни качества…
— И тъй, за писоара? — запита Жустин Пюте. — Вашето мнение е…
— … е да си остане там, където си е — временно, драга ми госпожице, временно. Един конфликт между
