Изтезавана по този начин, Жустин Пюте решава да нанесе един голям удар — да отиде при самия кмет, Бартелеми Пиешу.
VII
Клошмерл взема страна
От две седмици вече кметът на Клошмерл очакваше това посещение. И понеже го очакваше, бе имал време добре да се подготви, за да изглежда крайно изненадан.
— Виж ти — каза той, — госпожица Пюте! Навярно идвате за някакво благотворително дело? Сега ще повикам жена си.
— С вас искам да поговоря, господни кмете — отвърна решително старата мома.
— С мен, наистина ли?… Тогава влезте. Той я отведе в кабинета си и й предложи да седне.
— Знаете ли какво става, господин кмете? — запита Жустин Пюте.
— Но във връзка с кое?
— В Уличката на монасите!
— Честна дума, не, госпожице Пюте! Необичайни неща ли стават там? За първи път чувам това.
Преди сам да седне, кметът предложи:
— Ще пиете ли нещо? Една малка чашка? Човек няма толкова често възможност да ви почерпи… Хайде, хайде, слабо е! Жена ми прави един касис — ще си приказваме после за това!
Пиешу се върна с бутилка и чаши, които наля.
— За ваше здраве, госпожице Пюте! Какво ще кажете за този касис, а?
— Чудесен е, господин кмете, наистина е чудесен.
— Нали? Това е много стара гроздова. Няма по-хубава от нея. И тъй, казвахте нещо за Уличката на монасите?
— Не сте ли в течение на нещата, господин кмете?
Бартелеми Пиешу повдигна ръце.
— Драга моя госпожице, не смогвам да се занимая с всичко! Кметството, книжата. Този или онзи идва за някакъв съвет. Други не могат да се споразумеят. Ами лозята, ами времето, ами събранията, ами пътуванията… Не смогвам, казвам ви! Знам по-малко от последния човек в Клошмерл, който се занимава само със своите си работи… Разправете ми всичко, така ще бъде по-лесно.
Стеснително, като мърдаше неспокойно на стола си, впила поглед в настилката пред себе си, старата мома отвърна:
— Трудно е да се обясни това…
— Най-сетне във връзка с какво е?
— Във връзка с писоара, господин кмете.
— Писоара?… Е, и какво? — запита Пиешу, който се забавляваше.
Жустин Пюте събра цялата си смелост.
— Има мъже, господин кмете, които правят това извън писоара.
— Така ли? — каза Пиешу. — Разбира се, по-добре би било обратното. Но ще ви кажа нещо. По времето, когато нямаше писоар, всички мъже вършеха това навън. А сега повечето от тях го вършат вътре. Има напредък.
При все това Жустин Пюте не вдигаше очи и седеше сякаш като на тръни. Най-сетне се реши:
— Това не е най-лошото. Ами има и мъже, която си показват…
— Показват ли, казахте, госпожице Пюте?
— Да, показват, господин кмете — отвърна с облекчение старата мома, като считаше, че са я разбрали.
Но на Пиешу му правеше удоволствие да я преобръща върху скарата на свенливостта й. Почеса се по главата, под шапката си.
— Не ви разбирам добре, госпожице Пюте… Какво ви показват?
Жустин Пюте се видя принудена да изпразни до дъно горчивата чаша на срама.
— Целия си дюкян! — каза тя тихо, с непоносимо отвращение.
Кметът избухна в гръмогласен смях, в онзи чистосърдечен безхитростен смях, който обхваща човека при научаването на нещо действително смешно.
— Виж ти, какви странни неща научавам от вас! — каза той някак като извинение.
Сетне отново прие сериозен вид и запита невъзмутим:
— И после?
— После ли? — промълви старата мома. — Но това е всичко!
— А, това ли е всичко! Добре!… И какво сега, госпожице Пюте? — каза студено Пиешу.
— Как какво сега? Идвам да ви се оплача, господин кмете. Това е скандално. В Клошмерл се извършва посегателство над благонравието.
— Позволете, госпожице! Да се разберем добре, искате ли? — каза сериозно кметът. — Не твърдите, че всички мъже в Клошмерл имат непристойно държане, нали? Касае се само за неволни, случайни действия, така ли?
— Напротив, всичко се върши нарочно.
— Съвсем сигурна ли сте? И кой го върши? Стари, млади?
— Млади, господин кмете. Бандата на Фаде, нехранимайковците от „Чучулигата“. Познавам ги. Заслужават затвор.
— Ех, как прибързвате, госпожице! За да се арестува човек, трябва да има простъпка и доказателства за нея. Не отказвам да накажа нарушителите, забележете. Но дайте ми доказателства. Имате ли свидетели?
— Има доста свидетели. Но хората са твърде много доволни…
Пиешу вмъкна тук едно отмъщение, като разчиташе, че думите му ще бъдат предадени:
— Какво искате, госпожице… Кюрето Понос първи е казал, че съм бил един „наистина прекрасен човек“, от когото можеш да получиш всичко, каквото си щеш. Предайте му от моя страна, че съжалявам…
— Значи — заключи войнствено Жустин Пюте, — мръсотиите ще продължат?
— Слушайте, госпожице — посъветва я Пиешу, за да приключи, — сега, като си отивате, минете край жандармерията. Ще разправите вашия случай на Кюдоан. Той ще види, дали не би могъл да упражни известен контрол.
— Ето какво трябва да се направи — каза изведнъж възбудено старата мома, — да се махне оттам този писоар. Скандално е, че е поставен на това място.
Пиешу премигна и придаде твърдо изражение на лицето си. Това изражение у него беше свързано с голяма благост на гласа, с една непреклонна благост:
— Да се премести писоарът ли? Това не е невъзможно. Ще ви посоча дори начина, по който трябва да постъпите. Предложете да се подпише петиция. Ако получите болшинство в Клошмерл, бъдете сигурна, че общинският съвет ще се преклони пред това. Не желаете ли да ви налея още малко касис, госпожице Пюте?
Въпреки обещанията на Кюдоан, нищо не се промени. От време на време на Уличката на монасите се появяваше по някой стражар, но конната жандармерия разполагаше с твърде ограничен състав и карауленето не продължаваше дълго. Така че, след като сам използуваше писоара, чието свежо шуртене го привличаше, стражарят отиваше да се шляе другаде. Нарежданията на Кюдоан не бяха много строги — по съвета на госпожа Кюдоан, която ненавиждаше Жустин Пюте, защото нейните маниери на прекалена добродетелност я дразнеха. Тази дама не можеше да понася, че едно обикновено частно лице можеше да съперничи по добродетелност и гражданско съзнание на жената на жандармерийския старшина, нещо като военен комендант на Клошмерл. И тъй, всичко си остана както преди и бандата на Фаде продължи необезпокоявана да тормози старата мома с неофициалното одобрена на по-голямата част от клошмерлци.
И все пак часът на тържеството за Жустин Пюте щеше да удари. На 2 август 1923 година в Клошмерл като мълния се пръсна слух: една девойка от децата на Мария беше забременяла, младата Роз Бивак, която
