щеше да навърши осемнайсет години чак идния декември. Тя беше трътлесто, с хубавичко лице момиче, преждевременно издуло корсажа си и под чиято пола се криеха достойнства, с които успешно можеше да съперничи на много оформени вече жени, жени по на двайсет и пет години. Свежо девойче беше тази Роз Бивак, с кротко изражение, с широко отворени очи, в които се четеше невинност, и с приятна, малко глупава усмивка — добре нагласена, за да вдъхва доверие — върху съблазнителните й устни. Нямаше нищо от онези фръцли, тази малка Роз Бивак, напротив, беше твърде сдържана, не много разговорлива, нито пък безсрамна, само кротост и послушание, и мило любезна с бъбривите баби, слушаше ги внимателно. както и старите госпожици с превзети принцип, ходеше редовно на изповед, държеше се много прилично в църквата, пееше с ясен глас близо до хармониума, на празника Тяло-Господне изглеждаше така миловидна в бялата си рокля („същинско дете при първото си причастие“), показваше такова прилежание в къщи, в кухнята, в шиенето, в гладенето, във всичко, във всичко, истински бисер, тъй да се каже, беше тази малка, последната, която в Клошмерл можеха да сметнат способна за нещо непристойно, и тъкмо тя, тази малка Бивак, давана за пример, беше прегрешила!
— След този удар… — шепнеха поразени майките, чиито дъщери караха петнадесетата си година.
В тютюнопродавницата, където жените, които смъркаха емфие, бързо довтасваха при важни събития, госпожа Фуаш, с някаква високомерна печал, сравняваше нравите на две епохи и тази съпоставка беше изцяло в полза на старото време.
— Някога — казваше тя — не можеше да си представим такива неща. При това отраснах в града, където неизбежно възможностите са много по-големи и по-блестящи. А на двайсет години бях просто възхитителна! Всички хора по улицата се обръщаха подир мен, мога да си призная това днес… Но никога, госпожи, абсолютно никога не бих позволила да ме докоснат и с върха на малкия пръст дори, нито да ме спрат, разбирате, нали? Както казваше моят беден Адриен, който имаше и вкус и можеше да прецени, какъвто издигнат си беше, нали! „Когато се запознах с теб, Йожени, човек не можеше да те гледа в лицето! Ти беше като слънцето, Йожени!“ Какъв сладкодумец и колко очарователен беше моят Адриен, виждам го и сега, застанал треперещ пред мен, младата девойка. Както по-сетне казваше: „Просто човек чувствуваше, че не може да ти каже някоя по-силна дума по отношение на почтеността ти! Нямаше друга такава добродетелна като теб, Йожени!“ Трябва да ви кажа, госпожи, че бях възпитана така, както възпитаваха в доброто общество от онова време…
— Освен това, госпожо Фуаш, срещнали сте човек от старото време!
— Съгласна съм, госпожо Миша, че моят Адриен беше твърде обигран в добрите обноски, тъй като не беше кой да е, това е така. Но все пак, каквото и да се каже, жените наистина оформят мъжете, така си е!
— Съвсем вярно е това, госпожо Фуаш!
— Това само мога да кажа аз — никой никога не се е отнасял непочтително с мен!
— Нито пък с мен, госпожо Лагус, уверявам ви!
— Онези жени, с които се отнасят така, явно сами си го търсят!
— Положително!
— Това, което казвате е абсолютно вярно, госпожо Поапанел!
— Това са просто никаквици!
— Развалени жени!
— Или любопитни! И бог ми е свидетел, че чак пък толкоз…
— Да, наистина!…
— Разправят се какви ли не неща за това. Но когато човек сам види отблизо…
— Бива съвсем разочарован!
— Нищо от нищото!
— Не знам как е с вас, госпожи, но за мен това никога не е било нещо особено!
— И за мен също така, госпожо Миша. Ако не беше въпрос да се достави удоволствие някому…
— И християнският дълг, от друга страна…
— И да се задържат съпрузите. Да не ходят да се лигавят другаде.
— Така е, разбира се!
— Да намираш удоволствие в това!
— Трябва да имаш странно устроено тяло!
— Истинска ангария!
— Не сте ли на същото мнение, госпожо Фуаш?
— Безспорно, госпожи, минах спокойно и без него, когато то ми бе отнето. И ще ви кажа, че моят Адриен нямаше никаква склонност към това.
— Имали сте късмет. Има жени, представете си, които просто са се погубили от прекалено…
— Все пак, госпожо Лагус — чак погубили?
— О, госпожо Поапанел, бих могла да ви кажа дори и кои! Има мъже, които са ненаситни, имайте това предвид! Познавахте ли онази жена, Троньолон, от долния град, която свърши в болницата преди около седем-осем години? Именно от това умря, госпожо Поапанел, всеки ще ви го каже! По цели нощи, представяте ли си, с един просто обезумял мъж! Това я разстрои съвсем! И накрая изпитвала такъв ужас, че все плачела.
— Когато се стигне дотам, това е вече истинска болест!
— Ужасно е!
— По-лошо е, отколкото при животните!
— Жените са били винаги изложени на опасност, няма какво! Никога не знаеш на какъв ще попаднеш!
— По този повод, госпожо Фуаш, знае ли се с кого е прегрешила Роз Бивак?
— Госпожи, ще ви кажа това. Но не разправяйте никъде. С един млад военен, който пуши само цигари в пакетчета — Клодиюс Бродкен.
— Но, чакайте, той си е бил в полка, госпожа Фуаш!
— Но беше тук през април, госпожи, за тържественото откриване. (Един военен, който си купува винаги „Голоаз“ [Марка френски цигари. — Б. пр.], разбирате, нали, че ще ми направи впечатление!) А това показва, че не е нужно много време, за да се накарат днешните момичета да прегрешат… Не бихте ли смръкнали малко емфие, госпожи? Аз черпя.
Тези клюкарки, които току-що чухме, бяха повече бъбриви, отколкото дейни, годни най-вече за охкащ ужас и колективно вайкане. Ала от своя страна не оставаха бездейни и набожните жени, организирани и поведени от Жустин Пюте, по-черна, по-жълта, по-жлъчна и по-ъгловата от всякога. Тя ходеше от къща на къща, от кухня на кухня и говореше от тяхно име.
— Какъв ужас, боже мой, какъв ужас! Едно дете на Мария, госпожо! Какъв срам за Клошмерл! Ами че след всички тези мръсотии в уличката, неизбежно трябваше да завърши така, добре го предрекох! И един бог знае докъде са стигнали и останалите деца на Мария… Цяла една покварена младеж…
Какво прави, какво струва, но върволицата на изоставените, на озлобените, на застарелите, с една дума, на всички, чиито корем не бе изпитал никога радост, не бе дал никога плод, нарасна. Всички викаха, че това е ужасен скандал, и то толкова силно, че кюрето Понос, обвинен в подкрепа на сластолюбците, бе принуден, ще не ще, да приеме под свое покровителство порицателките. Кръстоносен поход бе обявен срещу писоара, източник на цялото зло, понеже бе привлякъл младежите там, откъдето минаваха девойките, и бе подбудил момичетата да завържат позорни връзки с дявола.
Въпросът за писоара доби такива размери, че Клошмерл се раздели на лагери. Образуваха се непримирими групи. Църковната партия, чиито привърженици ще наречем уринофоби, беше водена от нотариуса Жиродо и Жустин Пюте, под високомерното покровителство на баронеса дьо Куртбиш. В другата, партията на уринофилите, блестяха Тафардел, Босолей, доктор Мурай, Бабет Манапу и прочие, протежирани от Бартелеми Пиешу, който им даваше свобода на действие, като си запазваше само важните решения. При филите личаха още семейство Туминьон и семейство Торбейон, чиито търговски интереси определяха отношението им към този въпрос — след излизането си от писоара клошмерлци с удоволствие отиваха в кръчмата и в „Галери Божолез“, които им бяха на път. И оставяха там пари. Включвайки се в
