кипящо вино като нищо, смеейки се.
Тези спомени за Адел Торбейон оживяват в главата на Клодиюс Бродкен, колкото повече наближава Клошмерл. Трябва да признаем, че обаятелната кръчмарка стои начело на развлеченията в градеца.
За един военен, който крачи здравата и си мисли за приятни неща, два километра са нищо. Клодиюс Бродкен достига първите къщи на Клошмерл. Къщите са тихи, не се виждат много хора и въпреки това отвред валят поздрави:
— Ей, Клодиюс, здравей, момче!
— А, идваш ли си, Клодиюс Бродкен! Момичетата те чакат, за да танцувате.
Това е приятното клошмерлско посрещане. Клодиюс Бродкен отвръща, без да се спира — ще се види с всеки поотделно по-късно. А сега само минава. Нищо не се е променило в градеца.
Ето най-сетне Клодиюс Бродкен стига пред кръчмата на Торбейон. Трябва да се изкачат три стъпала, три неравни стъпала, белег, че работите вървят добре — пиячите са протрили камъка. И понеже слънцето грее върху фасадата, капаците са спуснати. Заслепен от светлината, Клодиюс застава на прага на безлюдното, тъмно и прохладно помещение, където бръмчат рояци невидими мухи. Извиква:
— Ей, има ли някой тук вътре?
И продължава да стои неподвижен в рамката на вратата, с изрязан на фона на външната светлина силует в очакване да му се проясни пред очите. Чува стъпки, някаква фигура се отделя от полумрака, отправя се към него. Това е самата Адел, все тъй много апетитна. Тя се вглежда в него, познава го. И заговаря първа:
— Ето те, значи, и теб, Клодиюс!
— Да, ето ме наистина!
— И тъй, ето те тук, Клодиюс!
— Да, ето ме тук?
— Значи, така да се каже, ето те цял-целеничък тук!
— Да, така да се каже, ето ме цял-целеничък тук, както и вие сте цяла-целеничка тук, Адел.
— Значи, ето те!
— Ето ме!
— Е, какво, доволен ли си поне?
— Няма от какво да съм недоволен, разбира се.
— Разбира се!
— Разбира се.
— Значи, ти си, така да се каже, доволен?
— Така да се каже!
— Хубаво нещо е да си доволен, разбира се!
— Разбира се.
— Значи, ей така, само защото си жаден, затова си дошъл, така ли?
— Да, само защото съм жаден, Адел.
— Значи, за да пиеш нещо?
— Да, за да пия нещо, Адел, ако нямате нищо против.
— Тогава ще ти донеса. Все същото ли пиеш?
— Все същото, Адел.
Докато тя отива да донесе бутилката, младежът се настанява на една маса в дъното, където е обичал да сяда по-рано. Тук като съвсем младо момче е бленувал, оставяйки мисълта си да се носи сред цял океан от необикновени наслади, в които двойните полюлявания на Аделиното тяло са били вдъхновяващи вълни. Заема старото си място, сваля баретата си, избърсва си лицето и шията чак досред гърдите, после се опира със скръстени ръце на масата, изпълнен със задоволство, че се намира отново в родния си град. Адел се връща и му налива. Докато той пие, тя го гледа и съблазнителната й гръд сякаш се надига от вълнение — но това е само поради изкачването на стълбата от зимника. Този път, след като си избърсва устата с опакото на ръкава, Клодиюс Бродкен заговаря първи:
— Я ми кажете, Адел, защо ме питате дали съм доволен?
— За нищо. Ей така…
— Да не би някои да са казали нещо за мен?
— Знаеш много добре, че винаги се намират хора, които приказват. Ей така, понякога.
— Ама какви неща са казали, Адел?
— Там, за Роз.
— Роз?
— Роз Бивак, коя друга! Да не би това да те изненадва?
— Трябва да знам, преди да мога да кажа.
— Там, за корема й де, че почна много да се издува като на някоя, която е прегрешила.
Ето ти теб история! Коремът на Роз взел да прави номера, докато него го е нямало тук, и цял Клошмерл знае за тази работа! Сигурно старите Бивак не са много доволни… Така може да го загази всеки момък, па макар и да е елитен стрелец. Във всеки случай трябва добре да се обмисли тая работа. Клодиюс Бродкен си налива вино, пие, избърсва се бавно. Сетне казва:
— Е, и какво, Адел?
— Ами какво… Ти не си направил нищо, разбира се, нали?
— За какво става въпрос, Адел?
— За корема на Роз, за какво друго!
— Някои разправят това, а?
— Разправят, разбира се, няма какво да се чудиш! Хората обичат да приказват.
— Кои хора?
— Е, такива, дето приказват, без да знаят, както винаги. Ти най-добре можеш да кажеш дали си направил нещо на Роз. Можеш да кажеш по-добре от другите, защото те не са били там я, когато го е правила, нали? Да не би да не си чул нищо досега?
— Не, нищо не бях чул досега, Адел.
— Тогава по-добре, че ти казах. Заради родителите ти. И заради хората, дето приказват из града. Понякога това са само лъжи — винаги има такива, дето ги приказват едни, защото имат лош език…
— Е, та какво, ако са лъжи, Адел?
— Предизвестен си вече и затова няма да се занасяш, ами ще им затвориш гагата на тези, дето приказват, без да знаят, и дето все около това се въртят, пък се правят, че уж не ги интересува. Ако това са лъжи, пак казвам.
— Да, ако е така.
— Ако пък си ти…
— Е, какво тогава, Адел?
— Казвам де, да предположим само. Защото не мога да знам как е била точно цялата работа, разбира се!
— Разбира се, Адел, не можете да знаете!
— Знаеш какво ще трябва да направиш тогава.
— Да, Адел.
— Онзи, който е накарал Роз да прегреши, та чак и е направил бебе, ако си ти, да речем — казвам само, да предположим де, — най-добре ще направи да се ожени за нея. Съгласен си, нали, Клодиюс?
— Да, ако е направил така, съгласен съм, Адел.
— Общо взето, тя е много прилична и мила, Роз Бивак… да не беше тази беда, дето я сполетя… Но все пак няма нищо срамно в това. Какво ще кажеш и ти, Клодиюс?
— Няма нищо срамно в това, разбира се.
— Онзи, който ще я вземе заедно с малкото — при положение че го е направил той, естествено, — няма да случи зле, така мисля аз.
— Няма да случи зле, да, Адел.
— Добро момче си ти, Клодиюс.
