клошмерлци чисти като градински алеи пътища и благоухаеща като цветни лехи природа. Отказваме се да опишем това синьо великолепие, разгърнато над зеленото великолепие на покритите с лозя склонове. Зората, изненадана от ярката дневна светлина, прибираше дългите си коси от златисти мъгли и бързаше да избяга, като оставяше на хоризонта розова ивица на обидена непорочност. А денят след нея се появяваше с такъв ведър лик, че човек можеше да помисли, че присъствува на първите мигове на сътворението. В утрото птиците извисяваха такива арпежи [Благозвучно съчетание, при което нотите се чуват една след друга. — Б. пр.] на родени виртуози, че можеха да отчаят всички цигулари. Цветята, захвърляйки всякакво приличие в уханието, разтваряха венчетата си като принцеси, които с нехайно движение разгръщат мантията си. Природата лъхаше като дъха на годеница при първата й целувка. Вече на крак, Босолей, полският пазач, преливаше от възторг:
— Боже господи — говореше си той сам, — кой все пак е могъл да направи всичко това! Сигурно не е бил нито сакат, нито нефел в главата.
Това беше утринната му молитва, простоватият му израз на почит към Създателя. Той откриваше великолепието на света и забравил, че върши в момента това, което правеше най-напред всяка сутрин, заливаше се чак до долу по крака (за щастие, всичко бързо изсъхваше).
Клошмерлци бяха просто като пияни от усмивки, милувки, трепети, благозвучия, разбирателство, пияни от тази непонятна, подтискаща красота, пияни от благоденствие, от толкова сладост по света. Вечерите потъваха в безкрая с бавно преливане на цветовете и с въздишки, които преобръщаха душата и на най- заядливите. А пладнетата бяха същински удари със сопа по главата. Човек трябваше да се изтегне зад затворените капаци в прохладните, застлани с плочи помещения, които миришеха на плодове и козе сирене, и да му удари една дрямка след храна, като предварително постави в кофа вода, извадена от кладенеца, нещо за изплакване на устата, когато се събуди.
Най-сетне това беше време, което правеше непонятни болестите, катастрофите, земетресенията, края на света, лошия гроздобер, време, при което човек можеше да спи спокойно и на двете си уши. да му домилее отново собствената му жена, да престане да пляска хлапетата си, да забрави да брои стотинките си, да му отпусне края на всичко, понесен от този огромен оптимизъм.
Това горе-долу погуби Клошмерл. Докато природата сама вършеше работата, издувайки с алкохол гроздето, хората, понеже не бяха заети с нищо, разпасваха езиците си, бъркаха се в работите на съседите си, в любовните тайни на другите, но все пак си пийваха малко повечко поради тази дяволска горещина, която изцеждаше водата от тялото на човека и го караше да се облива по петдесет пъти на ден в пот, а лекият ветрец, проврял се през пролуките, я изсушаваше под мишниците, на плещите, в извивката на кръста, по първите склонове на задницата и под леките поли, които оставяха съвсем свободни бедрата, доста склонни към лудории.
Най-сетне това беше най-славното хубаво боже време, което човек можеше да си представи! Време, което караше човека да повярва, че небето може би не беше направено само за дима на комините. Време, каквото всеки би пожелал да завари след гръмките фанфари на Йосафат [Долина между Ерусалим и Маслиновия хълм, в която според християнската есхатология мъртвите ще бъдат събрани в деня на Страшния съд. — Б. пр.].
Уви, хората тук на земята са странно устроени, направени са съвсем опако, може да се каже, с такива едни загубени куфалници, та да си ги блъскаш в стената от отчаяние. Когато имат всичко, за да бъдат щастливи — слънце, хубаво вино, хубави жени дори в излишък и по цели дни време, за да се радват на всичко това — трябва непременно да развалят удоволствието си с разни мъжки глупости, не могат, ако не го направят! Точно така, както сториха и нашите идиоти клошмерлци; вместо да си седят спокойно на сянка, да доизточат бъчвите, за да отворят място за онова превъзходно нещо, което вече зрееше, за онова истинско чудо на Кана, което се извършваше за тях — боже всемогъщи! — без дори да си помръднат и малкия пръст тези затъпели от мързел безделници, чудо, което щеше да напълни джобовете им с пари!
Навред под купола на небето цареше покой, зноен покой, опияняващ сънен покой, преливащи от щастие миражи, перспективи за благополучие, скрита радост. Трябваше само да се отпуснеш да живееш без усилие в този незаслужен покой, в този земетръсен покой. А това беше много лесно за мъжете, разбира се, просто ги сърбеше да измислят някоя блестяща глупост.
И сред този покой шуртеше писоарът, който техният злосторен дух щеше да превърне в повод за гражданска война. Двата лагера стояха с извадени ножове, а кроткият кюре Понос, сам въвлечен насила в този конфликт, беше обещал да премине в действие и да произнесе от амвона на празника на свети Рок слова на порицание по адрес на поддръжниците на писоара.
Но да оставим това. Ще дойде време да поговорим и за него. Нека проследим стъпка по стъпка събитията.
За повествователя възниква следният въпрос. Трябва ли да предаде с истинските изрази познатите нему спорове, изрази, чиято предизвикателна рязкост е довела до събитията, с които се занимаваме тук? Или пък трябва да смекчи тези изрази, плод на гнева? Но при втория случай би имало опасност последвалите действия да ни се сторят необясними. Думите пораждат действията, ако искаме да изложим делата, длъжни сме да предадем думите. Читателят трябва да има предвид, че се намираме в сърцето на Божоле, край на хубавото вино, което се плъзга лесно по гърлото, но е коварно за главата — то разпалва изведнъж красноречието и диктува възклицанията и предизвикателствата. А Божоле се намира в съседство с Брес, с Бургундия, с Шароле, с Лионе, все плодородни области, тлъсти, весели, чието природно изобилие е станало пословично [Игра на думи: passe dans la langue означава пословично, но тук може да се приеме и като предало се е на езика. — Б. пр.].
Впрочем езикът произлиза от земята, от която всъщност всичко произлиза. Речникът на клошмерлци, образен и силен, има дъх на орна земя, това е то.
При такова хубаво време лесно можем да си представим как е преминал празникът в Клошмерл — гуляй, почнал още от 15 август сутринта, с разточително изобилие от пилета, очистени още предния ден, с домашни зайци, престояли в марината цели четиридесет и осем часа, с диви зайци, уловени измамнически с капани, с торти, омесени предварително и опечени в пещта на хлебаря, с раци от реката, с охлюви, печени овнешки и свински бутове, топли наденици, с ястия, запечатани с тесто, най-сетне с толкова много хубави неща, че жените стояха на смени край печките. Съседите говореха помежду си само за манджи.
На 15 вечерта коремите бяха вече издути като балони, тъй като бяха поели повече от обичайната си вместимост. Все пак за другия ден бяха запазени най-вкусните ястия, защото клошмерлци не са от ония, дето ще се уплашат от два дни поред пиршества. Щом се мръкна, запалиха светлините, направиха факелно шествие. Балът бе устроен на площада, където се намираха естрадата за музикантите и „чешмата от вино“.
Тази чешма от вино е клошмерлски обичай. Общината се погрижва да постави съвсем на открито цели бурета с вино, които се отварят, и всеки има право да пие колкото си ще, докато трае празникът. Някои доброволно се нагърбват със задължението да заливат често с вода бъчвите, обвити в слама, за да поддържат студено виното. Досами чешмата поставят големи плочи за писане и върху тях специално жури записва имената на тези, които желаят да се състезават за титлата „Първи Биберон“ [Биберон французите наричат шеговито онзи, който обича да си попийва. — Б. пр.], давана всяка година на надпилия всички останали. Това жури отбелязва най-съвестно точките, защото титлата си оспорват много хора. Най- прочутият Първи Биберон, известен в Клошмерл, е някой си Писташе [Фъстъче. — Б. пр.], който веднъж изпил за четири дни триста двайсет и една чаши вино. Постижението е отбелязано през 1887 година и този рекорд се счита от специалистите за недостижим. Впрочем, когато го поставил, Писташе бил на върха на вместимостта си, на трийсет години, и макар че запазил титлата си в продължение на повече от десет години, все пак непрекъснато западал. Умрял на четирийсет и четири години от цироза, и то достигнала такъв стадий, че черният му дроб, който представлявал просто един абсцес, се пръснал вътре в тялото му. Но името му е незабравимо.
През 1923 година титлата Първи Биберон принадлежеше от три години насам на пощенския раздавач Блазо. Добре трениран, той стигаше до шейсет чаши на ден, когато идваше време да защити името си. В обикновения живот всекидневната му консумация не превишаваше трийсет чаши. Той също беше добре с
