— А вие сте една много добра жена, Адел.
— Казвам това във връзка с Роз.
— И аз ви отвръщам пак във връзка с Роз.
— И тъй, ето те тук!
— Да, ето ме тук!
— Така е по-добре за Роз, разбира се.
— Ако…
— Казвам това, защото тя ще има малко, а пък за едно момиче все пак е нещастие да има малко, без да може да се разбере откъде е дошло. Но щом като ти си тук…
Още по време на разговора Клодиюс Бродкен е оставил четиридесет су до бутилката. Взема баретката, сухарната си торба, става.
— И тъй, довиждане, Адел — казва той.
— И тъй, довиждане, Клодиюс. Ще се видим пак, щом си тук, нали?
— Непременно, Адел.
„Я, виж ти, дявол да го вземе! Виж ти, дявол да го вземе!“ — мисли си Клодиюс Бродкен и крачи по главната улица на Клошмерл; и е така потънал в размисъл, че не вижда хората. „Я, виж ти, дявол да го вземе! Ето ти и Роз бременна! Виж ти, дявол да го вземе!“ Това е основното в разсъжденията му. Забравя достойнството си на войник-конте, гордостта си на елитен стрелец и крачи като зле стъкмен момък, който има прасци на обикновен войник, а не най-хубавите прасци във всички армии в света, прасци, които грижливо е намотал отново във вагона, две гари преди Клошмерл. „Виж ти, дявол да го вземе!“ Забравя дори да се отбие в магазинчето за тютюн да си купи цигари и да поздрави госпожа Фуаш, която никога не пропуска да поласкае младите си клиенти, като им казва, че който не пуши, не е мъж. Едно бременно момиче на шията е нещо неочаквано и може да ти направи беля, понеже старите Бивак и старите Бродкен не са никак добре помежду си заради някаква стара история при определяне на синорите. Клодиюс Бродкен е толкова разстроен, че забравя да отвръща на поздравите, та дори стана нужда Фаде, търговецът на велосипеди, когото щеше да отмине, без да го забележи, да го потупа по рамото:
— Славен стрелец си ти, момче, така изглежда!
— Я, дявол да го вземе, ти ли си, Йожен! — възкликва Клодиюс Бродкен. — Я, дявол да го вземе!
Не намира какво друго да каже и продължава пътя си към главния площад. Там се поспира, върти се под кестените, главата му е пълна с тези „Я, виж ти, дявол да го вземе!“, които кънтят като гръмотевици и закриват, бъдещето. Най-сетне една мисъл си пробива път: „Най-добре ще бъде да поговоря с майка.“ И поема отново към дома си.
— Ето те, значи, и теб, момчето ми!
— Ето ме, майко.
— Целият пращиш от здраве, Клодиюс, момчето ми! Заякнал си като че ли, а?
— Да, може би наистина съм позаякнал от гимнастиката.
Адриен Бродкен е заета в кухнята с приготвянето на супата. Нарязва праза и обелва картофите. След като целува сина си, продължава работата си, без да престане да говори:
— Какво, сега ли пристигаш?
— Сега пристигам от гарата.
— Тъкмо навреме идваш! Казвам тъкмо навреме, понеже щяхме да ти пишем. Добре сторихме, че не се наканихме, щом като сам дойде. Та затова, понеже бяхме намислили, затова казвам, че идваш тъкмо навреме.
— За какво искахте да ми пишете?
— За някои работи, за някои одумки, дето се носят из града… Говорил ли си с някого сега на идване насам?
— Говорих, но за нищо важно.
Дошъл е моментът да заговори. Клодиюс Бродкен разбира това, както и разбира, че е за предпочитане да заговори, преди да се е събрало цялото семейство, нещо, което скоро ще стане. Но не знае как да започне, мисли по какъв начин да подхване въпроса. Големият стенен часовник трака равномерно, люлее златното си слънце, което снове насам-натам зад стъклото на кутията. Времето тече, тикано от скърцащите зъбни колела. Оси досадно се въртят над една лавица, където е поставена кошница със сливи. Щом като майката знае всичко, би трябвало сама да започне… Адриен и синът й стоят все тъй с гръб един към друг (така по-лесно се казват неща от голяма важност), тя е все тъй заета с подбирането на зеленчуците си, а той все тъй мисли за Роз и се мъчи да намери начин да заговори за нея. И неочаквано майката запитва, без да се извърне, бавно, с глас, в който няма и следа от раздразнение:
— Ти ли си направил това, Клодиюс?
— Аз, какво да съм направил?
— Ти ли си направил Роз трудна?
— Не е съвсем сигурно.
— Добре де, задявал ли си се с нея?
— Абе, вярно, позадявах я тази пролет…
— А това значи, че може и ти да си?
— Може.
Сетне отново дават думата на стенния часовник, който продължава да фабрикува секунди, всеки път не по-бързо от предишния, както в добрите, така и в лошите дни. С един замах с кухненския си парцал майката пропъжда станалите твърде дръзки оси. „Пълно е с тези мръсни гадинки тази година!“ После запитва:
— Какво, искаш ли да се ожениш за Роз?
Клодиюс Бродкен предпочита въпросите, които той задава, пред въпросите, които му се задават. Черта, която е наследил от баща си, Оноре Бродкен, човек, който подготвя думите си така, както залъците си. Той отвръща:
— Я да видим какво мислите вие за това?
Мнението на Адриен Бродкен е предварително готово. Бързината, с която отговаря, доказва това:
— Нямам какво да кажа, ако си намислил това. Може да дойде тук твоята Роз, ще ми бъде в помощ. Има работа за две, а пък и аз не съм вече така чевръста, както едно време.
— Ами бащата какво казва?
— Ще погледне с добро око на женитбата ти, ако старият Бивак се съгласи да даде като зестра на Роз лозето си на Бон-Пант.
— Ами другите, онези Бивак, не сте ли чули нещо да казват?
— Кюрето Понос намина тези дни тук. Режа си главата, ако не са се наговорили с ония Бивак. Каза ей така на баща ти, че трябва да уредите всичко пред господа — Роза и ти. Но на Оноре не му минават тия. И взе, че каза на кюрето Понос: „Щом се разберем първо при нотариуса, ще се разберем всякак и с господа. Бивак няма да седне да се смразява с господа заради някакво си лозе.“ За тая работа, женитбата, остави всичко на баща си. Сече му на него главата всякога!
— Ще постъпя, както искате, майко.
И тъй като целта на разговора е постигната изведнъж, Адриен Бродкен най-сетне се извръща и поглежда сина си:
— В известен смисъл — казва тя — не си се показал неопитен! Баща ти не е недоволен. Сега, след като Роз е издута, старият Бивак няма как да не даде лозето си. Мила е, тая твоя Роз, а пък и на Бивакови имотите им са на припек. Не, не си се показал неопитен, Клодиюс!
Бащата наистина не е сърдит. Влиза и казва строго на Клодиюс:
— Значи, изтърсваш ни ги тия току-така, а, чапкънино?
Ала всички бръчки на изпечената му кожа се свиват от задоволство. Като мисли за хубавото лозе на Бон-Пант, което скоро ще престане да принадлежи на Бивакови и ще премине в ръцете на Бродкенови, той не може да не признае в себе си, че само с един миг удоволствие се постига това, което цял живот труд не успява да даде. И след това върви и вярвай на приказките на кюретата. Разбира се, кюретата говорят за небето, за да има ред във всичко. Аха! Само че има ли лозя на небето? Междувременно нека вземем ние лозята на стария Бивак, ако ни се удаде случай! И впрочем, кой е виновният в тая работа — Роз или
