Елън Шрайбер
Танц с вампир
Глава 1. Погребани
Събудих се от убийствено сковаване, бях затворена в ковчега на Александър. Откакто бях пристигнала в Имението малко преди неделния изгрев, лежах до приятеля си — вампир, Александър Стърлинг, докато той проспиваше огрените от слънце часове на уикенда, скрит в дрешника на таванската си стаичка.
Бе като сбъдната мечта. Първото ми вкусване — или в този случай, отхапване — от вампирския начин на живот.
Бяхме се сгушили в леглото на истинската ми любов — клаустрофобичен, черен, дървен ковчег. Бях сляпа като прилеп; без проблем можехме да се окажем погребани в най-дълбоките недра на някое отдавна забравено гробище. Обградени от компактното ни жилище, можех едновременно без усилие да докосна затворения капак над мен и да опра лакътя си на страничната стена. Сладкият аромат на бор и кедър се носеше около мен, наситен като тамян. Не виждах нищо, дори и черния лак на ръката си. Всички звуци отвън бяха недоловими. Нищо не се чуваше нито сирени, нито птици, нито виещ вятър. Бях загубила представа за времето. Все едно бяхме сами в целия свят — и нищо не съществуваше извън стените на този ковчег.
Обгърната от тъмнина и мекота като паяжина завивка от гъши пух, бях сгушена в арктическо белите ръце на Александър, докато главата ми нежно почиваше на гърдите му. Усещах топлия му дъх на да пари на бузата ми. Представях си неестествено бледите му клепачи, покриващи шоколадово-кафявите му очи. Игриво опипах кадифените му устни и прокарах пръсти по перфектните му зъби, докато не стигнах до един, остър като нож.
Веднага лапнах пръстта си, за да видя дали кърви. За жалост, нямаше.
Почти бях станала част от света на Александър — завинаги.
А дали наистина бях?
Въпреки че беше неделя и бях изтощена, от прекараните няколко седмици в опити да защитя моята Немезида, Тревър Мичел, от жадните зъби на вампирите-близнаци, Джагър и Луна Максуел, не бях спокойна. Не можех да започна да спя през деня, вместо през нощта.
Докато бях притисната до Александър и споделях неговия свят, не исках нищо повече от това да прекарваме времето си в целувки, игри и в разговори. Докато той спеше спокойно, моите мисли се въртяха се около едно нещо: друг тийнейджър вампир бе пристигнал в Дулсвил. Името му беше Валентин.
Преди няколко дни по-малкия от престъпните братя-близнаци Носферату, излязъл от дребния си ковчег, намиращ се някъде във вампирския свят, бе забелязан в Дулсвил от брат ми и идиотската му половинка — Хенри.
Можех само да предполагам как изглежда Валентин по описанието дадено от брат ми: бледа кожа, продупчени уши, черен лак. Представях си умалена версия на Джагър — загадъчен, мършав, страховит. Беше направо жестоко че брата на Джагър бе точно негово копие, докато моя бе пълната ми противоположност. Само да бях благословена с подобен вампир за по-малък брат. Щяхме да прекараме цялото си детство в преследване на духове в дулсвилското гробище, в претърсване на Оукли Уудс за страховити паяци и в игри на „скрий се и изкрещи“ в мазето ни. Вместо това израснах с брат, който предпочиташе да изследва квадратни корени сам пред това да яде желирани червей с мен.
Чудех се защо така внезапно Валентин се бе появил в провинциалното градче Дулсвил, толкова далеч от родения му край — Румъния. Сега когато Александър и аз се бяхме освободили от по-възрастните близнаци Максуел, се бях съсредоточила върху новата си задача, да разбера местонахождението и мотивите на единайсетгодишния Валентин и да го задържа настрана от Били, преди да е станало твърде късно. Но под закрилата на слънчевите часове, брат ми и Дулсвил не бяха в опасност, така че умът ми можеше да се върне към единствения вампир, с когото се чувствах сигурна.
Докато Александър и аз лежахме в тъмното, затворени и прегърнати, милвах копринено-черната му коса.
През деня без него, не можех да си намеря място. Бях приела опасностите, Александър се тревожеше твърде много, но аз не можех да прекарам вечността в отброяване на жестоките минути прекарани без истинската си любов. Нима Александър не разбираше колко лесно мога да се адаптирам към свята му, към това да спим заедно в удобен ковчег, да летим в нощното небе, да живеем в прашното старо Имение? Чудех се какъв тип вампир бих била: благороден мечтател като Александър или кръвожадна заплаха като Джагър? При всички случаи, откакто Джагър и Луна бяха напуснали Дулсвил, Александър и аз най-после имахме възможността да споделим нашите два свята — смъртния и безсмъртния. И все пак, съществуваше една малка пречка на пътя ми, сега Валентин бе в града.
Александър разбуди и той имаше неспокоен сън.
— Будна си — прошепна сладко. — Сигурен съм, че ти е трудно да се приспособиш към графика ми на спане.
Не исках да си призная, че не мога да съм перфектната вампирска съпруга.
— Не мога да си почивам, когато ти се толкова близко до мен. Чувствам се по-жива от всякога — казах.
Обгърнах с длани гладкото му лице, а пръстите ми намериха меките му устни. Наведох се за да го целуна, но носът ми неочаквано се сблъска с неговия.
— О, съжалявам — казах през смях.
— Един от недостатъците да се срещаш със смъртен — заключи той, през смях. — Но си струва.
— Какво имаш предвид?
Вместо отговор, той нежно докосна шията ми, карайки цялото ми тяло да потръпне.
След това притисна устните си към моите и прокара пръстите си надолу по гръбнака ми. Помислих си, че ще умра. Косата ми падна върху лицето и той направи нещо, което аз така и не успях да различа в тъмнината.
Нежно отметна косата от лицето ми.
Задъхах се.
— Как разбра, че косата ми е влязла в очите?
Александър не отговори.
— Ти виждаш! — казах аз. — Можеш да ме виждаш.
— Голям съм късметлия — призна най-накрая. — Толкова си красива.
Съществуваха толкова много мистерии около Александър, чудех се колко още ще ми разкрие и как мога да ги разбуля.
Отпуснах главата си на рамото му докато той нежно масажираше гърба ми.
— Слънцето залезе — отбеляза той.
— Вече? От къде знаеш — попитах аз. — И това ли можеш да видиш?
Не отговори.
Можех да чуя как Александър повдига капака на ковчега. Сграбчи ръката ми и изведнъж се оказах права в непрогледния мрак около мен.
Александър ме повдигна на ръце и ме изнесе от ковчега както Дракула носеше неговата смъртна булка. Нежно ме спусна, а аз се притиснах към него, въобще не ми пукаше къде се намираме. Вратата на дрешника се отвори с шумно скърцане. Примижах докато очите ми свикнат с лунната светлина, която се процеждаше в стаята. Надянахме кубинките си, аз седнала на разбитото му, но удобно кресло, а Александър коленичил на грапавия и твърд под.
— Така, значи ще ме научиш да летя? — попитах подигравателно.
— Валентин не е от момчетата, с които Били би излизал. Трябва да стигнем до брат ти преди Валентин да го стори.
С тези си думи, Александър заключи дрешника, сграбчи ръката ми и за сега затвори входа към Подземния свят.
Сега когато тъмнината се бе спуснала над Дулсвил, бе изключително важно с Александър да открием Били, но аз бях раздвоена. Днес за пръв път ми се отдаваше възможност да изпитам живот подобен на вампирския. Никога не си бях представяла, че ще прекарам цял ден в ковчег с вампир. Не исках да свършва. Когато достигнахме до прага на таванската стаичка спрях.
— Трябва да тръгваме — каза той.
