— Здравейте, господин Мадисън — успя да каже Александър.
— Наричай ме Пол — отвърна баща ми, потупвайки го по рамото.
— Добре… Пол — промърмори неловко приятелят ми.
— Здравей, скъпа! — прегърна ме баща ми, а после поздрави майка ми с целувка по бузата.
— Масата ви е готова, господин Мадисън — дойде една сервитьорка, на типичната колежанска възраст, държейки менюта във формата на бухалки за крикет в ръцете си.
За момент застинах. Гордеех се, че моите родители, преди хипита, а сега толкова консервативни, бяха успели да приемат с отворени обятия Александър и моите необикновени навици. Може би това означаваше, че майка ми най-сетне бе готова да ми купи черни мрежести чорапи и раздърпани потничета вместо спретнатите пуловери. А баща ми да покани Александър и мен на концерт на Nightshade вместо на тенис мач. Но те все още имаха да извървят дълъг път преди наистина да успеят да приемат цялата тази ситуация. Умирах да им споделя тайната си — че бяха на път да вечерят с вампир!
Консервативните посетители на ресторанта, с перфектните си прически и безупречните си деца ни гледаха сякаш бяхме две блатни чудовища. Можех да видя ужаса в кристалните им сини очи, докато се молеха, че техните хлапета нямаше да пораснат и да започнат да слагат лилави кичури в русите си коси.
Надявах се на малко ъглово сепаре, далеч от клюкарите и зяпачите — място, от което лесно можех да се измъкна от Крикет Клуба.
Вместо това, сервитьорката ни поведе към една маса точно в средата на заведението.
Приготвихме се да се настаняваме и моят ужасно блед приятел учтиво задържа стола, за да мога да седна. Баща ми бързо стана и направи същия жест за изненаданата ми майка.
— Четиримата трябва да вечеряме по-често — предложи майка ми, когато седнахме. — Александър изкарва на показ най-доброто у баща ти.
Ние двамата с него бяхме на показ, сякаш прожекторите на Бродуей бяха насочени към нас. Меката светлина на свещите не можеше да замаскира погледите или шепотът на останалите клиенти на заведението.
Но все пак имах други грижи на главата си. Освен притесненията, че съм тотален аутсайдер, аз трябваше да измисля начин как двамата с Александър ще успеем да се измъкнем и да стигнем до библиотеката преди Валънтайн.
Или може би вече бяхме закъснели. Представих си как, между купчините книги по физика и математика, Валънтайн може би впиваше зъби във врата на брат ми. Но трябваше да запазя позитивна нагласа. Не ми се струваше вероятно Валънтайн да рискува да бъде забелязан. Или пък не?
— Това е много приятно — каза мило баща ми. — Поръчайте каквото желаете. Майка ти плаща — пошегува се той.
Точно тогава една слаба жена, облечена в костюм на DKNY дойде при нас и застана до масата ни. Приличаше страшно много на Тревър Мичъл. Беше майка му.
— Здравейте, Сара, Пол — каза тя. Усмивката й стана толкова широка, че розовото й червило се напука.
Тя огледа Александър, после мен, вероятно отбелязвайки наум всичко, което можеше да разкаже на приятелките си от клуба по тенис.
— Какво съвпадение — да се видим тук — каза майка ми.
— Или пък съдба — поправи я тя и погледна към Александър.
— О… Познаваш Александър Стерлинг — започна майка ми.
— Не, виждала съм го из града, но не съм имала удоволствието да се срещна лице в лице с него.
Тя протегна своята безупречна, тънка ръка, с идеален френски маникюр и повече бляскащи бижута, отколкото продавачка в QVC1.
Александър бързо протегна и своята ръка. Помислих си, че сигурно се чувства сякаш стиска ръката на някаква вещица, само че по-малко очевидна такава.
— Не мога да повярвам, че не съм те виждала никога през деня — каза тя с равен глас.
Когато Александър и семейството му се бяха преместили в Дулсвил, Тревър бе пуснал слуха, че са вампири, вероятно на основа на забележките на госпожа Мичъл. Не исках да й давам още повече поводи да клюкарства. И очевидно, нито пък майка ми.
— Александър се обучава частно, у дома си — обяви тя.
Давай, Сара Мадисън! — помислих си.
— Тревър се срещаше с това момиче от Румъния — каза госпожа Мичъл, обръщайки се към Александър. — Вярвам, че тя беше твоя приятелка.
Той сви рамене.
— Живеех в същия град като семейство Максуел, но не сме се засичали много-много.
— Интересно — промълви тя. — Както и да е, изглежда, че тя внезапно е изчезнала.
Госпожа Мичъл ми хвърли един поглед и повдигна изрисуваната си вежда, сякаш смяташе, че имам нещо общо с отпътуването на Луна — което всъщност си беше самата истина.
— Е, беше ни много приятно да се видим — намеси се баща ми, слагайки край на ужасно неловкият разговор.
— Разбира се, господин Мичъл ще пристигне съвсем скоро и трябва да се върна на масата си, преди някой друг да я е заел. Беше удоволствие да ви видя — каза тя и се оттегли.
— Благодаря — прошепнах аз тихо на баща ми.
Всички си отдъхнахме облекчено, всеки по различна причина, докато поставяхме сините салфетки в скутовете си.
Докато прелиствахме менютата, размърдах мозъка си, за да измисля план.
Точно тогава един сервитьор се приближи към нас, изрецитира специалитетите с фалшив британски акцент и изчезна, понесъл поръчките ни за питиета.
— Не се притеснявай, Александър — започна майка ми. — Поръчай каквото желаеш. Ресторантът е известен заради рибата и пържените картофи, както и наденичките с пюре от картофи.
— Александър обича пържоли — вметнах аз.
— Тогава си поръчай една… Това е чудесно, нали? Наистина не сме имали възможността да си поговорим. Или вие двамата заминавате нанякъде вечерта, или пък ние сме заобиколени от други родители на партитата. Чудесно е най-сетне да можем да си поговорим открито.
— Е, какъв спорт обичаш? — попита баща ми. — Футбол или баскетбол?
Подбелих очи.
— Александър е художник, татко — Не се интересува от спорт.
— О… — каза баща ми, размърдвайки се на стола си, очевидно притеснен как ще може да общува с друго мъжко същество, сега, когато темата за спорта бе отхвърлена. — Това… хубаво, предполагам — измърмори той. — Майката на Рейвън също обичаше да скицира, когато започнахме да се срещаме.
— Не знаех това? — казах аз.
— Какво рисувате? — попита Александър.
— О, това беше преди векове. Не съм докосвала скицник от години. Каква е твоята предпочитана форма?
— Маслени бои.
— И какво рисуваш?
— Портрети. Семейства. Спомени — мистериозно отвърна той.
— Вампири — гордо казах аз.
Родителите ми млъкнаха.
— Виждам, че споделяте доста общи интереси — изкоментира баща ми.
— Изпитите на Рейвън наближават — започна майка ми, играейки си със сребърната си гривна. — Тя каза, че ти вече си взел своите?
— Да, приключих с всички.
— Много впечатляващо. Може би малка част от твоите знания ще остане и у Рейвън — добави баща ми.
— Татко! — изскимтях аз. — Може би е възможно да продължим с разпита след като поръчаме.
