— Той е на свое собствено парти — каза татко. — Точно сега вероятно си разменят някакви числа за игра или нещо подобно.
— Е, ако наистина искаш това… Пол… — наблегна майка ми.
— Добре, добре, ще го взема — предаде се баща ми, слагайки салфетката си на масата.
— Не — аз искам. Александър никога не е бил в библиотеката — казах аз и станах, преди баща ми да е успял.
Той ме погледна подозрително.
— Сигурна ли си, че не се измъкнеш, за да отидеш в някой клуб?
— В този град? Не, но ако науча за някой, ще ти се обадя — намигнах му аз.
Глава 3. Гората на Изсъхналите Дървета
С Александър се бяхме запътили към място, на което не бях и предполагала, че някога мога да присъствам: щяхме да се изтресем на партито на Математическия клуб.
Хванати за ръце, бързахме през пустия паркинг на мола, после през двупосочната улица и накрая покрай една бензиностанция. Прокраднахме се бързо през малката залесена област до библиотеката, и тогава чухме нещо в далечината: вой на куче.
Спряхме по средата на крачката си. Целият ми врат настръхнаха. Кучето отново нададе вой.
Гората на Изсъхналите Дървета, както я наричаха, се състоеше от два акра необработена площ от гъсти храсталаци и зеленина, обграждаща вътрешен слой на упадък. Дърветата се стремяха към слънцето и дъжда, ала без резултат; всичко, което бе останало бяха просто дървени скелети. Понякога през уикендите вземах нещата, които бях изнамерила от библиотеката и идвах тук, за да напиша домашното си между изгнилите дъбове и явори. Имаше повече изсъхнали, отколкото живи дървета, а веднъж навлезеш ли в гората, гъстите храсталаци бяха достатъчни, за да препречат изгледа към града.
През седемдесетте се пуснал слух, че гората е била убежище на банда рокери-алкохолици. Други твърдяха, че никой, прекарал нощ в гората, не се е завръщал жив.
Уличните лампи озаряваха цялата тази мрачна гледка, придавайки й загадъчно сияние.
— Може би Валентин е там — зачудих се на глас. — Ти можеш ли да го видиш?
— Това, че мога виждам в тъмното, не означава, че имам рентгеново зрение.
— Може би Валентин търси нещо повече от къщичка на дърво — ами, ако иска нещо за ядене? Ако планира да се нахвърли на брат ми на излизане от библиотеката?
Кучето изви отново.
Александър ме погледна сякаш и той бе несигурен за това, какво или по-скоро кой се крие в гората.
— Е, добре — смело каза и се насочи право към дърветата.
Вече започнах да се притеснявам за самите нас. Впих пръсти в ръката на гаджето си.
— Чакай! — предупредих го. — Кой знае какво може да направи. Може би просто трябва да поемем към библиотеката.
— Осъзнаваш, че той е на единадесет, нали? — попита ме Александър.
— Но кръвта, която тече във вените му е същата като тази на Джагър и Луна. Той няма нищо общо с единадесетгодишните. Освен това, знаеш по-добре от мен на какво е способен.
— Права си — съгласи се, хващайки рамото ми. — Ето защо ти оставаш тук. Ако успея да поговоря с Валентин, всичко ще се нареди. Ще се върна скоро.
Александър отмести един клон и изчезна в храстите.
Почаках за момент, сърцето ми туптеше бясно заради тревогата. Не можех да видя нищо от мястото, на което стоях в момента. Нямаше да навредя никому ако надникнех, за да имам по-добра видимост.
Отместих един клон и пропълзях във вътрешността на храста.
Шубрака блокираше по-голямата част от светлината на уличните лампи, затова едва долавях оголените дървета пред себе си. Разходих се около тях с ръка протегната напред към слабата лунна светлина, за да ме води.
Вятърът свиреше между изсъхналите дървета. Подминах една зловеща бяла счупена ограда, само с няколко останали пръчки, наклонени една към друга като надгробни плочи. Успях внимателно да стъпя на няколко дънера, нападали клони и дървета.
Никъде не виждах Александър. Едвам различих скупчените дървета, скали и изтърбушени матраци пред себе си. Точно тогава чух как една клонка изпука.
Завъртях се.
— Александър?
Не усетих познатото усещане от близостта на приятеля си. Обърнах се отново и внимателно и бавно запълзях напред.
Бе невъзможно да определя точно къде съм. Изучавах земята и се опитвах да видя дали не съм оставила следи, но кубинките ми не се бяха очертали нито върху пръстта, нито върху изсъхналата трева. Пристъпих още веднъж, без да знам дали отивам към улицата, или навлизам още по-надълбоко в гората.
Кучето изви още веднъж. Този път воят му се проточи във времето. На кого ли виеше, може би на Валентин, а може би на истинската ми любов?
— Александър, къде си?
Спомних си, че родителите ни ни чакат в Клуба по крикет. С Александър трябваше да сме се върнали още преди да са сервирали супата. А ако аз не се бях отклонила от пътя сигурно все пак щяхме да се върнем преди да са сервирали основното.
— Александър! — извиках отново.
Тогава осъзнах, че ако Валентин бе тук, то непрестанно ми викане щеше да му подскаже къде точно се намирам.
Усетих раздвижването на дърветата над мен. Едва успях да видя нещо, което приличаше на две изплашени катерички, устремени нагоре по един клон, бягащи от някакво крилато създание. Заприлича ми на птичка, тогава обаче луната освети малкото му подобно на мишка лице. Не беше птица — бе прилеп. За кръжа първо на място, а после се стрелна право към мен.
Вдигнах ръка, за да предпазя лицето си.
— Александър!
Нищо не стана.
Отворих очи и видях създанието да отлита надалеч, през една пролука в клоните на дърветата, към нощното небе, докато най-накрая не изчезна.
Една ръка здраво ме хвана за рамото.
Отворих уста, за да извикам, но не успях да издам звук. Обърнах се.
— Казах ти да ме чакаш отвън, на улицата! — скара се гаджето ми.
— Това ти ли беше?
— Какво дали съм бил аз?
— Онзи прилеп?
— Какъв прилеп? — Александър махна няколко клонки от косата и ризата ми, които знаех, че вижда ясно, въпреки тъмнината и хвана ръката ми. — Да вървим, да вземем брат ти — нежно заповяда той.
Докато ме водеше обратно през гората, аз се взирах нагоре, към луната, чудейки се какво, или може би кого, бях видяла току-що.
Глава 4. Библиотека от ада
Библиотеката на Дулсвил бе една голяма самотна двуетажна тухлена сграда от края деветнадесети век, украсена с бели колони в колониален стил.
Най-хубавите ми спомени от нея бяха по време на Хелоуин. Библиотекарите даваха всичко от себе си да я направят страшна и забавна. Украсяваха лавиците с паяжини, залепяха пластмасови паяци по компютрите и слагаха „страховитите“ автори като Едгар Алън По, Мери Шели и Стивън Кинг на показ. На вратата бях посрещана от вещица, а върколак проверяваше взетите книги.
За жалост, днес не беше Хелоуин и щях да проверявам нещо повече от литература. С Александър
