Мълчанието се нарушаваше само от песента на щурците. Сякаш и те очакваха отговора му, както и аз.
— Но ти не си абитуриентка — каза той объркан.
Бях си фантазирала да каже „да“, бях си го представяла и да ми отказва, макар и да се опитвах да не мисля за това.
— Всички в гимназията могат да присъстват — казах му аз. — Голям късмет имам. Вместо да ме игнорират две години, сега ще съм без кавалер цели четири, и то поред.
— Никой не те е поканил? — попита той шокиран, но очевидно облекчен. — Това е добре, защото ако някой те беше откраднал, щях да му нанеса доста по-сериозни увреждания отколкото Джагър и Валънтайн взети заедно.
Поклатих глава.
— Не искаш да дойдеш, просто го кажи! — извърнах се от него.
Той нежно ме придърпа обратно към себе си.
— Мисля, че вече казах „да“.
— Но ти не си… — замръзнах аз.
— Рейвън, не бих го пропуснал за нищо на света.
Сърцето ми сякаш се разтопи.
— Точно това казах на Беки, че са били точните ти думи!
Протегнах ръце и го дарих с голяма прегръдка. Той ме вдигна, завъртя ме и дълго ме целуна.
— Отвратително! — възкликна момчето Били, изниквайки на верандата. — Какво правите вие двамата тук?
Александър отпусна прегръдката си. Аз оправих ризата си, отметнах косата и изтрих почернените си устни.
— Виждал ли си Валънтайн? — попитах.
— Не, макар че вече трябва да дойде — отговори момчето Били. — Не искам да съм груб, но това не е любовно гнездо. Имаме нови правила… Къщата на дървото е само за момчета. Момичетата не се допускат.
— Хенри, би ли отключил вратата? — пренебрегнах аз коментара на брат ми.
— За да продължите да се натискате вътре ли? — вметна Били.
— Не, изрод такъв, искам да покажа на Александър гледката, която се открива отгоре.
— Човече, всички се интересуват от къщата ти — каза Били и скръсти ръце. — Може би трябва да започнеш да продаваш билети за вход.
— Прав си — отвърна Хенри. — Естествено че винаги ще те пусна, но ще трябва да си заплатиш.
— Да си заплатя? — троснах ядосано аз.
— Аз ще взимам десет процента — иззвъня гласа на момчето Били. — Все пак, това си беше моя идея.
— Пет долара — твърдо каза Хенри.
— Пет долара? Ти трябва да ми платиш толкова, за да не изритам твоята… — извиках аз, тръгвайки към задръстеняците.
— Ето — прекъсна ни Александър, хващайки ме с едната си ръка, и бъркайки в задния си джоб с другата. Извади портфейла си и подаде на Хенри една десетдоларова банкнота.
Хенри я огледа, все едно търсеше току-що изсъхнало мастило.
— Истинска е — казах му аз. — Сега ни дай ключовете.
Хенри извади мобилния си телефон и бързо набра седем цифри на него.
Двамата с Александър любопитно се спогледахме.
Чухме звънене откъм ключалката. После вратата лекичко се щракна и се отвори.
Хенри гордо се загледа в своето собствено и сътворено в домашна обстановка изобретение.
Аз тръгнах към вратата, но задръстените хлапета ме последваха.
— Вие изчакайте тук — наредих им аз. — Не вие си купихте билети, а ние.
— Това е къщата на Хенри.
Александър отново извади портфейла си и изкара още една банкнота, този път пет доларова.
— Това би трябвало да покрие един частен маршрут.
— Без целуване, разхвърляне, или пък пипане на каквото и да е, освен телескопа — нареди той. — Тъкмо го сглобих.
Подбелих очи.
— Ще сме пред вратата — предупреди ни момчето Били.
Аз се вмъкнах на пръсти вътре, Александър ме последва плътно.
Сгъваемите маси все още бяха претрупани с пластмасови съдове. Телескопът на Хенри беше сложен до предния прозорец. Черната завеса, която отделяше двете стаи на къщата една от друга беше дръпната. Първият път, когато я бях отместила, бях видяла ковчезите на Джагър и Луна. Те обаче бяха махнати оттам последният път, когато двамата с Александър проверихме. Този път, обаче, не бях сигурна какво щях да намеря вътре.
Поех си дълбоко въздух и рязко отместих завесата.
Стаята беше празна.
Какво търсеше той?
Все трябваше да има нещо, което се спотайвало откакто бяхме дошли да проверим дали Джагър и Луна са си отишли.
— Предполагам, че Валънтайн не е отседнал тук — казах аз.
— Може би планира да го направи — предположи Александър.
В ъгъла, една малка вратичка беше леко открехната. Аз се пресегнах вътре и открих кутийка за карти, скрита в сенките. Може би беше свещник, калаен бокал или пък готическите сенки, останали на Луна. Или по-вероятно буркани от мъхове и спори, които Хенри се канеше да изучава с помощта на микроскопа си. Надникнах вътре и открих нагънатата хартия.
Махнах гумената ластичка и бързо развих листите. Бяха гравюри, също като онези, които Джагър бе използвал да украси къщата на дървото, изоставената мелница и апартаментът си в Клуба Ковчег.
— Джагър трябва да ги е оставил — заключих аз.
— Времето ви изтече! — дочух брат ми да вика.
Нямах време дори да прочета надписите на гравюрите. Навих ги обратно, сложих гумената ластичка и ги шмугнах под ризата си.
Дръпнах завесата и видях Хенри и момчето Били да ни гледат, сякаш бяхме загазили.
— Какво е това? — попита Хенри с обвинителен тон.
— Какво „какво“ е това? — лошо изиграх аз шокираното си изражение.
— Това под ризата ти — обвини ме Хенри.
Неохотно ги извадих.
— Имаш предвид тези? Просто непотребни листи хартия.
— Това са моите карти! — Той протегна ръка. Нямах друг избор освен да му ги дам, макар и да не бяха карти. Хенри дръпна завесата, сложи ги в един малък килер и заключи вратата.
В този момент всички дочуха далечен вой, идващ откъм няколко кучета в далечината.
Изведнъж атмосферата се промени. Александър сякаш се разсея, вниманието му се отвлече.
Той излезе на терасата на къщата.
Аз насочих телескопа към небето и надникнах през него. Улицата на Хенри не беше нищо повече от едно размазано петно, тъй като микроскопът не бе фокусиран добре, но все пак можех да различа едно малко белокосо момче, което гледаше право към мен.
Ахнах и бързо фокусирах изображението. Момчето, една по-малка версия на Джагър, в бяла тениска и прекалено големи черни шорти, летеше надолу по улицата, качено върху скейтборд направен досущ като ковчег.
Глава 6. Готическа мода
— Стой далеч от Валентин — заповядах на Били когато минавахме през прага на къщата ни. — Ще си
