коридори, покрай главния вход и завихме покрай ъгъла за салона. Там видях нещо, което не мислех че можех дори да си представя — огромна опашка от деца се виеше през залата като чудовището Лох Нес.
— Да не продават също така билети за Ролинг Стоунс? — пошегувах се аз.
— Ако е така аз ще си купя, — отвърна ми Мат докато се нареждахме на края на опашката. Всеки ученик от гимназията май щеше да присъства на идващия бал. Някой от двойките се държаха за ръце, няколко момичета говореха по мобилните си телефони, друга двойка се караше. Мат прегърна с ръка Беки и лицето й грейна като новогодишната кристалната топка на площада Таймс. Почувствах спазъм в сърцето ми защото Александър не беше тук да ме прегърне.
От моята удобна позиция можех едва да видя входа на салона, където няколко ученика продаваха билети седнали зад една сгъваема маса. За щастие опашката изглежда се движеше с постоянна скорост. Нашият класен касиер беше отстрани като държеше една папка сякаш провеждаше проучване.
— Запишете се доброволци. Имаме нужда от допълнителни ръце за декорациите, — каза тя когато се придвижихме напред.
Беки помаха на момичето, което беше отговорно за средствата ни от втори курс.
— Ще се запишеш ли? — попита ме Беки докато пишеше името си на листа.
— Нямам много свободно време тези дни.
Когато Беки свърши, момичето ме изгледа и бързо дръпна папката си преди да имам възможността да променя мнението си и се придвижи към края на опашката.
— Да си чул за зловещо изглеждащо хлапе, което се разхожда в града ни? — подслушах една двойка зад мен докато се придвижихме с няколко метра напред.
Наклоних леко глава, за да мога да чувам добре.
— Да, — отговори другият. — Мисля, че е роднина на тези откачалки от Румъния, които бяха на гробищното представление на Тревър. Говори се, че се скитал из улиците нощем в търсене на души.
Наклоних се още повече.
— Чух, че бил призрак, — каза друго момче.
— Очевидно гробаря намерил празни обвивки от бонбони на гробището.
— Той се облича в тези гадни готически дрехи, — прошепна тя достатъчно високо, за да я чуя и аз.
Продължих да се накланям — този път май твърде много. Изгубих баланс и се препънах.
— Оуч, — оплака се Хедър Райън. — Това беше моят крак.
— Извинявай, — казах и искрено аз когато възвърнах равновесието си.
Ако аз бях подготвителен като нея, тя вероятно просто щеше да се засмее. Но вместо това тя ме изгледа сякаш и аз също бях току-що изпълзяла от гробището да търся души.
— Тези са чисто нови Прада, — изхленчи тя.
— А, тези са оригинални Докматренс. Какво толкова?
— Мисля, че може да си ги одраскала, — каза тя гледайки ме навъсено.
Загледах се в чистите й бели обувки.
— Ти трябва да ми благодариш. С радост ще ги одраскам още, ако искаш.
Гаджето й се засмя.
— Не е красиво да се подслушва, — смъмри ме тя сякаш беше някоя учителка.
— По-лошо е да клюкарстваш, — сръфах я аз. — And very tacky to designer-name drop. — Ние бързо се приближавахме към масата за билети. — Все още имаш време да поканиш някоя друга, — прошепнах аз на гаджето й.
Той се засмя, а тя го шляпна по ръката.
— Стига, Рейвън, — нареди ми Беки издърпвайки ме настрани. — Наш ред е.
Оставих клюкарите и се приближих до масата за билети.
Беки засия когато Мат купи два билета.
Извадих шепа банкноти от портмонето си „Оливия Ауткаст“.
— Не се пререждай, — чух една двойка да казва зад мен. Обърнах се. Тревър Митчел беше застанал зад мен.
— Е, намери ли си кавалер, булке-труп? — попита ме той с прелъстителен глас.
— Да, намерих, — казах аз и сложих билетите на сигурно в портмонето ми.
— Баща ти ли? Или някой първи братовчед?
— Александър, — самонадеяно му казах аз.
— Това е жалко. Аз бих те придружил. Бих могъл да го използвам за часовете ми по обществено добро.
Тревър подаде на касиера една стодоларова банкнота докато Мат, Беки и аз се отправихме към изхода.
По пътя ни към вкъщи Беки се съгласи да спре при къщата на Хенри.
— Момчето Били забрави нещо в задния двор. Ще отнеме само минута, — казах аз излизайки от пикапа й.
Изтичах по алеята. Не светеше никъде в къщата на Хенри. Надзърнах в гаража — празен от колите на родителите му. Хенри и момчето Били бяха в клуба по математика, така че терена беше чист.
Побързах покрай гигантския басейн и беседка и изтичах през примитивно окосената поляна.
Изкачих се по стълбата до къщичката, стъпалата скърцаха на всяка стъпка под ботушите ми. Стигнах до терасата на къщичката и огледах вратата.
Амулетите ги нямаше.
Малко след залез Александър пристигна вкъщи и ме завари да крача пред входната алея.
Целунах го и умирайки да му кажа новините.
— Отидох до къщичката. Амулетите — нямаше ги! — заявих аз въвеждайки го вътре. — Валентин се е върнал до къщичката.
— Тогава можем да заложим капан. Този път ще го чакам, — каза Александър.
Александър силно ме прегръщаше когато момчето Били влетя през предната врата.
— Виж какво открихме с Хенри на къщичката, — обяви брат ми. В мазната му малка длан имаше два блестящи амулета.
Сърцето ми замря.
— Те не са твои!
— Ами, те със сигурност не са и твой. Който си го е намерил, негово е.
— Дай ми да ги видя, — казах аз протягайки се за тях.
— Ето, — каза той като държеше закопчалката и люлееше амулета сякаш искаше да ме хипнотизира. — Виж с очите си, не с…
Опитах се да го сграбча, но брат ми ги дръпна.
— Имаше четири, — казах аз.
— Откъде знаеш?
— Хм… амулетите винаги са по четири; нищо ли не знаеш? — заекнах аз.
— Хенри задържа другите два.
— Е, мисля, че те са повече в мой стил отколкото в твой. Дай ми ги.
— Забрави. Изглежда са пълни с кръв, — каза момчето Били възхитен. — Хенри смята да ги тества.
Поколебах се.
— А ти какво ще правиш с тях?
— Ще ги използвам за проекта ни Вампир.
Глава 8. Пещерата на прилепите
Същата нощ, момчето Били и Хенри се бяха разположили в дневната ни и ревностно се занимаваха с вампирския си проект, докато аз правех последни корекции по прическата си.
Чух звънеца да звъни.
