Александър. Достатъчно лошо беше да съм далеч от него през деня, че да мога да понеса да не го виждам и през нощта.
— Ще ти се реванширам, — каза той с по-ведър тон. — Все още не съм ти дал изненадата, която щях да ти дам в пещерата.
В следващите пет минути се опитвах хленчейки, протестирайки и прилагайки изпитани и действащи манипулативни тактики, но нищо не проработи. Когато затворил телефона Александър все още бе твърдо решен.
После опитах да се разбера с мама, но тя не пожела да ми даде колата назаем. Сетих се, че ако взема колелото на Били, което имаше по-дебели гуми, можех да се срещна с Александър на гробището преди да е тръгнал към пещерата.
Почуках на вратата на брат си.
— Махай се! — чух да казва досадният ми брат.
— Искам да те помоля за една услуга — казах мило.
— Зает съм!
Бавно открехнах вратата. Обикновено светлата стая на брат ми сега бе тъмна, с изключение на единствената лампа на бюрото, която леко я осветяваше. Той седеше пред компютъра си и пишеше нещо на клавиатурата с една ръка, докато с другата държеше офортна5 надгробна плочка. За моя изненада имаше някой, който седеше на стола до него — при това не бе Хенри.
Замръзнах. До Били седеше слабо по-малко момче с бяла като мляко коса.
Ахнах.
Сякаш на забавен кадър, вампирът се извърна към мен.
Две стъклено зелени очи ме пронизаха.
Валентин изглеждаше сякаш е мъртъв от по-дълго, отколкото е бил жив. Имаше мрачно, смъртнобледо и почти красиво призрачно бяло лице с меки кървавочервени устни. Дългата му бяла рошава коса падаше върху лицето му. Излъчваше духовна сила и все пак някъде там имаше и намек за чупливост. Макар че беше три-четвърти от ръста ми и изглеждаше сякаш съвсем лек полъх може да го събори, нещо ми подсказваше, че има силата да се противопостави на цяла буря.
— Какво правиш тук? — попита брат ми, изправяйки се. — Не съм те канил.
— Трябва да говоря с теб, — казах твърдо с нисък глас.
Очите на Валентин ме пронизаха. Тръпки пробягаха надолу по гръбнака ми като тънки ледени висулки.
— Излез. Имам гости — нареди брат ми.
Били тръгна към мен, хвана вратата със слабите си ръчички и се опита да я затвори. Спрях я с кубинката си.
— Какво прави той тук? — прошепнах.
— Ще прекара нощта тук.
Сърцето ми спря. Ще прекара нощта? Брат ми очевидно не осъзнаваше кой или какво бе поканил да сподели стаята му.
— Не може да остане тук — предупредих го тихо.
— Аз не ти казвам кога Беки може да идва. От кога ми стана майка?
— Къде е Хенри? — попитах, печелейки време. — Не трябваше ли да поканиш и него?
— Остана при баба си.
Хвърлих поглед към Валентин, чиито зелени очи светеха към мен хипнотизиращо. Той облиза устни и светлината на лампата върху бюрото озари малките му вампирски зъби.
Сякаш милиони светлинки просветнаха в главата ми, когато осъзнах защо Валентин бе дошъл в Дулсвил. Джагър и Луна вече не искаха да отмъстят на Александър — искаха да отмъстят на мен, заплашвайки семейството ми. И изпращаха Валентин да свърши мръсната им работа.
— Престани да си пъхаш носа — рече Момчето Били.
— Но…
— Намери си личен живот! — извика той, както само малък брат можеше, и трясна вратата в лицето ми.
Момчето Били не знаеше, че и Валентин се опитваше да си намери живот — неговия.
Закрачих из стаята си, кубинките ми потропваха по черния мокет, докато държах в обятията си съскащото ми коте, което бе явно раздразнено от появата на новия ни съсед.
Трябваше да измисля план. Александър бе на мили оттук, а аз дори не бях сигурна в местонахождението му. За съжаление той никога не носеше мобилен. Нямаше как да му кажа, че човекът, който търси, бе под собствения ми покрив.
Поех си дълбоко дъх. Опитах да впрегна мозъка си да измисли някаква стратегия. Не можех да напусна къщата докато имаше вампир, жадуващ за отмъщение, в стаята на брат ми. И все пак, ако изтичах долу, за да обясня спокойно на родителите си, че Били погрешно е поканил кръвожаден потомък на Дракула, вместо новодошло в града момче за приятел те сигурно ще си помислят, че дишам лепило.
Трябваше да се сама сблъскам с този проблем.
Заварих майка си в кухнята да слага полиетиленова покривка върху масата.
— Мамо, трябва да поговорим. Този приятел на Били, не може да остане.
— Защо не?
— Говори се, че навлича само проблеми.
— Благодаря ти за загрижеността, но не се притеснявам от едно единадесетгодишно момченце.
— Ние едва познаваме това хлапе. Той е непознат.
— Какво има да знаем? Изглежда възхитително и много чаровен. Мисля, че е добре за Били да разшири кръга си на приятелства. Да излезе от черупката си.
Били можеше да излезе не само от черупката си, ако Валентин останеше. Можеше да излезе и от ковчег.
— Имаш ли нещо против да сложиш масата? — попита ме тя, пълнейки пластмасова чашка с лед от хладилника.
Взех пластмасовите прибори и съдове от шкафа ни.
Тази игра още не беше приключила. Не бях готова да се огъна. Нямах избор. Трябваше да сваля картите си.
Машината за лед зашумя оглушително, докато мама пълнеше друга чашка с лед. Поставих ръка върху гранитния плот и се наклоних към нея. — Валентин мисли, че е вампир.
— Какво? — попита тя, поставяйки чашката на плота и започвайки да пълни нова.
— Валентин мисли, че е вампир — казах по-силно.
— Не те чувам.
Поставих ръка върху чашата. Няколко кубчета отскочиха от кокалчетата на ръката ми и паднаха на пода.
— Валентин трябва да си тръгне. Той си мисли, че е вампир, — повторих.
Майка ми спря. После се засмя, вдигна падналите кубчета и ги хвърли в мивката.
— Тогава трябваше да се сприятели с теб, а не с Били — отбеляза тя развеселено.
— Говоря сериозно.
— Сериозно? — попита. — Със същия този човек ли говоря, който на пет годинки се развяваше с черна пелерина из къщата, имитирайки Граф Дракула? Който на девет настояваше да пием малинов Куул-айд6, защото си мислеше, че прилича на кръв? Този, който само преди няколко дни си купи рокля за бала, която прилича на булчинска рокля на вампир?
Зяпнах с отворена уста. Туше! Straight Flush7-ът на майка ми тотално разби моя full house8.
— Мисля, че е чудесно, че Били приема някой, който е различен от него самия — продължи. — Някой, който му напомня за сестра му. Мисля, че трябва да се чувстваш поласкана.
