Търсехме нещо за последната, когато ти нахлу. Сега не мога да я намеря.
— Дай да ги видя.
— Не, трябва да ги върна на Валентин, когато отново го видя.
— Кога мислиш да го срещнеш?
— Не е твоя работа.
— Моя работа е, ако не искаш да намериш някой друг, който да те защитава от прилепите по прозореца ти — заплаших го аз.
Били ме погледна втрещен, припомняйки си ужасяващото същество висящо на прозореца на стаята му.
— В понеделник при фонтана в Оукли Парк. След вечеря.
— Дай да видя рисунките!
— Не.
— Ами ако много се помоля, с прилепови крила на гърба?
— Мислим да го сложим във вампирския ни проект — Били трясна вратата преди да успея да я подпра с крак. После я заключи. Не само Валентин бе нагъл, но също така и идиотския ми брат ставаше такъв.
Отворих очите си обгърната от непрогледна тъмнина в ковчега на Александър. Чувствах се така сякаш съм спала векове до вампирската си половинка. Можех да чуя лекото му дишане до мен. Протегнах се и ударих капака на затворения ковчег. Не бях в ръцете на Александър, по-скоро се притисках към гърба му. Загубила представа за времето, нежно побутнах спящия си вампир. Исках да разбера още колко време щяхме да сме погребани тук.
Чух как гаджето ми се размърда.
— Александър?
Усетих как тялото му се обръща. Ръката му нежно докосна шията ми.
— Четеш мислите ми…? — попитах аз — Обзалагам се, че не можеш да се досетиш за какво си мисля — попитах престорено.
Александър не махна ръката си. Вместо това я притисна по-силно. Сърцето ми заби по бързо. Замаях се. Усетих как клаустрофобията ме обгражда, сякаш затворените стени на ковчега се приближаваха към нас.
— Александър…
Ръката му ме още притисна по-силно.
След това осъзнах, че ръката, която притискаше шията ми не беше тази на Александър.
— Валентин, — извиках. — Махни се!
Отчаяно се опитвах да повдигна капака на ковчега. Заблъсках по него, но капака явно беше заключен. Натисках и забивах ноктите си в дървената повърхност.
Повиках отново:
— Александър? — но нямаше отговор.
Опитах се да дишам бавно, но това само ме накара да се задъхам още повече. Заудрях по капака на ковчега. Застопорих ботушите си в капака на ковчега и отново го натиснах.
— Пусни ме! — опитах се да кажа, но думите така и не излязоха от устните ми.
Капака изхвърча и се отвори.
Присвих очи, в опит да свикна със светлината. Не бях подготвена за това което видях — Валентин стоеше над мен до ковчега огрян от огромен свещник.
Ако Валентин стоеше до ковчега, то кой тогава лежеше вътре с мен?
Бавно се обърнах.
Били се бе опрял на ръката си, ухили ми се, оголвайки новите си вампирски зъби.
— Не! — изпищях. — Не брат ми!
Събудих се с писък и се намерих просната на дивана ни. По телевизията даваха Къщата на Дракула11. Приемника за кабелната телевизия премигваше със зелената си неонова светлина. Часовникът показваше, че е по-късно, отколкото бях предполагала — луната бе изгряла.
Слънцето започна да залязва и по небето се появиха лилави и розови шарки, които правеха залеза магически. Пристигнах в Имението, изтичах по извиващата се алея за паркиране и по напуканите неравни стъпала на Имението, после почуках на вратата с тежкото змиевидно чукало.
Никой не отговори. Отново потропах на вратата.
Най-накрая вратата бавно се открехна със скърцане. Стоящ настрани, Джеймсън, в черната си униформа на иконом, ме поздрави с широка усмивка.
— Здравейте, госпожице Рейвън. Опасявам се, че Александър не е готов за компанията ви.
— Знам, но трябва да го видя колкото е възможно най-бързо. Може ли да почакам вътре?
— Разбира се. Влизайте. Може да почакате в стаята за рисуване — отвърна Зловещият човек и посочи стаята, където бях чакала Александър за първата ни вечеря заедно. Стаята изглеждаше същата, с античното европейско бюро, прашните древни тапицирани в алено кадифе столове и голямото пиано в ъгъла. — Знаехте ли, че първоначално гостните стаи са били предназначени за опелото на членове от семейството? — каза той така, както само зловещ човек може.
— Интересно, — казах, докато влизах в стаята и си представях какви ли трупове ще се покажат оттам.
— Да ви донеса ли нещо за пиене, докато чакате? — попита ме икономът.
— Не, благодаря. Не исках да се натрапвам толкова рано.
— Моля, чувствайте се удобно. Бих ви правил компания, но трябва да се приготвям. Госпожица Руби ще ме вземе за вечеря довечера.
От тези думи очите на Зловещия светнаха и той изчезна от стаята.
Отворих малкото шкафче. Вътре имаше старовремска канцеларска кутия, с надпис СТЪРЛИНГ и пресъхнала писалка Монтбланк. Щеше да е като сбъдната мечта, ако някога заживеех тук с Александър и Джеймсън. Със сигурност нямаше да променя нищо — може би само щях да добавя малко женски щрихи. Вази с изсъхнали черни рози, портрети на мен и Александър, благоуханни лавандулови свещички, разпръснати из цялото Имение.
Стори ми се, че мина цяла вечност, докато чаках моя вампир да стане от уютния си ковчег. Нетърпението започна да се надигна в мен. Чувствах се като умопомрачена фенка, чакаща зад кулисите рок-звезда.
Издърпах тежките кадифени завеси и прокарах ръка по прашния прозорец. Надникнах навън, когато слънцето бавно се скриваше зад хоризонта. Секундите ми изглеждаха като цял един живот, а минутите — като цяла вечност.
— Александър можа да ви види сега — каза Джеймсън накрая, вече облечен в сив вечерен костюм.
Кубинките ми не можеха да ме придвижат достатъчно бързо по главното стълбище. Изтичах през милионите стаи и нагоре по скърцащите стълби към таванската стаичка на Александър, надявайки се да не поддадат.
Александър ме поздрави, беше в черна тениска от турнето на ICP12, прекалено големи черни панталони с колан с катарама във формата на белезници и черни гуменки „Конвърс“.
— Видях Валентин — изтърсих още преди гаджето ми да получи шанса да ми каже „здрасти“.
Александър спря. Дебелите му кафяви вежди се смръщиха.
— Беше в къщата ми! — рекох, полуужасена, полуразвълнувана.
— Нарани ли теб — или семейството ти?
— Не.
Александър изглеждаше облекчен, а после отново разтревожен.
— Как е влязъл?
— Били го поканил да преспи. Вечеря с нас — пица. По-подъл е и от Джагър.
— Докато претърсвах гробището и пещерата, той е бил у вас?
