— Не се налагаше Джагър и Луна да ми казват — продължи той. — Това го научих от теб.
— Не знам какво имаш предвид.
Валентин изглежда не бе притеснен от спящия ми брат.
— В пещерата, — продължи той. — Александър нямаше да те ухапе. Но ти помисли, че ще го направи и направо откачи.
— Не знам за какво говориш.
Тогава Валентин се плъзна по-близо, зелените му очи бяха впити в мен по странен хипнотичен начин.
— Представи си сложна и мрачна готическа заветна церемония на гробището, на лунна светлина, антични свещници и метални бокали върху затворен ковчег.
Замръзнах, когато момчешкият Носферату продължи да рецитира всяка мисъл и чувство, което бе преминало през съзнанието ми онази нощ в пещерата.
— Очакваше да държиш букет изсъхнали рози и да носиш страхотна черна секси дантелена рокля, която да се носи зад теб, докато вървиш между надгробните камъни.
Откъде Валентин знаеше какво си бях представяла? Едва дишах, докато той направи още една крачка към мен. Не бях казвала на никого за мечтаната ми заветна церемония. Валентин и Били сигурно бяха ровили в дневника ми — само че дори не си спомнях да съм писала за фантастичната си сватба от подземния свят.
— Когато си помисли, че Александър е готов да те превърне, кръвта ти се смрази — продължаваше да ме предизвиква Валентин.
Тръпки ме побиха от главата по целия ми гръбнак чак до петите.
Валентин бе прочел мислите ми, докато стоеше над мен и държеше врата ми в пещерата. Сега, в спалнята на Били, щеше да направи същото и с брат ми. Какво търсеше?
— Време е да напуснеш тази къща и този град — казах, протягайки се за кутийката ми с чесън.
Като всяко досадно смъртно хлапе, Валентин се наслаждаваше на кавгата ни.
— Правиш се на голяма работа с черните си нокти и червило, но никога не би могла да станеш една от нас. Нямаш това, което е нужно — продължи той. — А Александър трябва да знае, че не си готова.
Думите му ме удариха като гръм от ясно небе.
— Не можеш… да използваш мислите ми срещу мен — предупредих го.
— Или мога? — попита той със злонамерена усмивка.
Момчето Били започна да се върти.
Валентин бързо се върна към сенките в стаята.
Погледнах брат си, който продължаваше да спи. Когато се обърнах, забелязах, че прозорецът беше отворен и Валентин бе изчезнал.
Глава 11. Кръвен четец
Думите на Валентин ме преследваха, докато безуспешно се ровех из дневника ми Оливия Ауткаст за някакви заветни сънища.
„Александър трябва да знае, че ти не си готова“ — ми бе казал злонамерения вампир. Валентин се беше опитал да заплаши Били и в същото време да разруши връзката ми с Александър.
Потрепервах при спомена на хватката на Валентин около шията на спящия ми брат. Въпреки че бях облекчена, че близнаците — вампири бяха напуснали къщата ни, но все още бях объркана. Погледнах през прозореца си и си представих как Валентин лети към Имението, провирайки прилеповото си тяло през процеп в таванския прозорец, как после се превръща отново в готическо момче и как се изправя се пред нищо неподозиращия Александър с негативни отзови относно гаджето му, което уж иска да стане вампир.
Ако Валентин предадеше мислите ми изпълнени с колебания и ги разкриеше пред вампирската ми половинка, какво щеше да означава това за бъдещите ми отношения с Александър? Как смееше Валентин да ми каже и то точно на мен, че се страхувам да стана нещо, за което винаги съм мечтала. В много ситуации улавях, че Александър не одобрява присъединяването ми към тъмния му и опасен свят. Благородният ми вампир искаше да ме предпази от подземния свят, но постепенно през времето ни прекарано заедно, той се почувства достатъчно удобно, за да сподели част от него с мен — Имението, амулетите, ковчега си. Ако узнаеше, че се колебая или още по-лошо, че се страхувам, може би нямаше да има друг избор освен да сподели вечността с друг истински вампир.
Точно сега, Валентин може би се срещаше с Александър. Бих се измъкнала от вкъщи — само ако знаех на къде да поема… Имението, гробището или пещерата? Лежах в леглото си с широко отворени очи. Неспокойна, защото не знаех накъде е отлетял Валентин, откакто заплашителният вампир бе изчезнал от стаята на Били.
На следващата сутрин се събудих от пискливия глас на Били преминаващ през вентилационната система. Надигнах замаяната си глава от възглавницата, грабнах пантофите си на „Злобаря от Страната на чудесата9“ и се запътих надолу по стълбите. Родителите ми закусваха с кафе и пъпеш канталуп10, докато четяха съботния дулсвилски вестник.
— Валентин го няма — каза Били, все още по боксерки и с огромната си тениска, затичан към родителите ми. — Нямаше го, когато се събудих. Дори не каза „чао“.
— Сигурен ли си? — попита майка ми — Провери ли из цялата къща?
— Търсих навсякъде.
Родителите ми изглеждаха притеснени:
— Обади ли му се в къщи?
— Нямам му номера — отговори Били.
„Да не би прилепските пещери да нямат телефон?“ — прииска ми се да кажа.
— Може би трябва да отидем до къщата му? — предложи баща ми.
— Каза, че ще отседне при леля си. Но не знам къде живее тя — призна си брат ми.
Трябваше да спра това преди родителите ми да намесят полицията и кмета на Дулсвил.
— За какво е цялата тази суматоха? — включих се. — Видях Валентин да си тръгва снощи след като всички си легнахте. Предположих че му е станало мъчно за вкъщи. Мислех, че знаете.
— Нищо не ми е казал — отбеляза Били.
— Хм може би се е притеснявал. Искал е да те впечатли, а не да изглежда като глупак.
— В началното училище, — започна майка ми, — имах една приятелка, която често идваше със спалния си чувал, но винаги си тръгваше в 22:30.
Били сви рамене и каза:
— Може би си права. — Грабна една чаша със сок и се качи нагоре по стълбите. Последвах го до стаята му и застанах до вратата.
— Какво правеше на компютъра снощи? — попитах.
— Какво те засяга?
— Не буди досаден. Ако не бях аз, щеше да пропълзиш всяко кътче за да намериш другарчето си.
Били завъртя очи и въздъхна.
— Добре, търсехме надгробни плочи.
— Това звучи като нещо, което аз бих правила.
— Е, може би си приличаме повече, отколкото предполагаш.
Погледнах брат си облечен в тениска на Клуба по шах.
— Това и да го видя няма да го повярвам. И защо търсехте надгробни плочи?
Били измъкна нещо от чекмеджето на бюрото си.
— Валентин ги донесе — каза, разгръщайки старовремски парчета хартия.
Били ми показа покрити с офортни рисунки надгробни плочи, същите като онези които Джагър беше използвал, за да украси скривалището си.
— Валентин каза, че са принадлежели на праотците му — продължи Били. — Тези двете са от Румъния.
