Кимнах.
— Защо не дойде при мен?
— Не можех. Не знаех къде си или как да те открия. Не носиш мобилен.
Александър се извърна. Можех да кажа, че се е почувствал отговорен за това.
— Откакто пристигнах тук… докарвам все беди на теб и на семейството ти. Мислех, че оставям Максуел в миналото, когато дойдох да живея в Имението. Сега осъзнавам, че щеше да си по-добре, ако бях останал в Румъния.
— Не говори така! — казах, като хванах тениската му и ги придърпах към себе си. — Ако не беше дошъл никога нямаше да те срещна и да се влюбя. Нямаше да сме заедно.
Сгуших се в гърдите му, погледнах нагоре и го целунах.
Напрегнатото му тяло се отпусна и ръцете му се обвиха около кръста ми.
— Били и Хенри ще се срещнат с Валентин утре вечер в Оукли Парк. Но довечера брат ми е вкъщи и учи. Така че засега всички сме в безопасност.
Лицето му започна да се разведрява.
— Тогава да празнуваме.
Приятелят ми ме хвана за ръка и ме поведе надолу по стълбите и през занемарената морава в двора му и до полуразрушената беседка.
— Когато идвам тук през нощта е, за да се чудя какво сънуваш — каза, запалвайки наполовина стопена свещ на перваза.
— Сънувам теб. Изключение прави снощната вечер, когато сънувах, че брат ми е вампир.
Александър се опря назад на изгнилата дървена структура и се загледа в луната.
— Семейство Максуел те тревожат ден и нощ.
Предпазливо вдигнах поглед към Александър и се загледах в тъмните му очи.
— Знаеш, че искам да бъда с теб, независимо кой или какво си. Искам винаги да го знаеш — независимо от това какво някой може да ти каже.
— Кой би казал нещо различно?
— Никога не знаеш в този град с побеснели вампири и вилнеещи отмъстители.
— Знам точно как се чувстваш, защото и аз се чувствам така.
Думите му стоплиха кръвта във вените ми.
— В пещерата Валентин е докосвал врата ми. Сварих го да прави същото с брат ми. Първоначално помислих, че мисли да ни ухапе — направих пауза. — А всъщност, е четял мислите ни — продължих аз.
— Откъде знаеш?
Този път не отговорих.
— Валентин има дарба. Чете повече от това, което си мислиш, прониква направо душата ти. В Подземния свят го наричаме „кръвен четец“ — обясни Александър.
Поех си дълбоко дъх. Бях готова да призная колебанието си — преди Александър да го е чул от заплашителния вампир — че въпреки че винаги съм искала да стана вампир, когато си помислих, че ще бъда превърната, се смутих.
— Мисля, че Валентин…
— Достатъчно за него — рече Александър, отмятайки косата от рамото ми. — И аз мога да разчитам смъртните — продължи със секси усмивка. — Макар че си имам собствен начин.
Александър притисна устните си към моите. Усетих, че сърцето ми препусна по-бързо отколкото при докосването, на който и да било друг тийнейджър вампир.
Глава 12. Кръвни братя
На следващата вечер Александър не ми позволи да продължа с търсенето на Валентин. Вместо това предпочете да постои със семейство Мадисън в дома ни. Точно като готически страж той зорко следеше никой пиещ кръв посетител да не се промъкне през прага ни.
Да наблюдавам Александър как защитава нищо неподозиращото ми семейството го направи дори още по-желан в очите ми.
Прекарах следващия ден в залата за учене в стола ни. Жените, които се грижеха за обяда подреждаха подносите и приготвяха яденето за четиристотинте гладни ученици. Миризмата на „домашно“ приготвеното в училище чили се носеше из цялата зала за учене. Бях се изтегнала върху една маса с глава на раницата си, когато дочух как един футболен сноб говори на Джени Уорън от съседната маса до мен.
— Разбра ли за Тревър? — попита я той.
— Не, кажи ми.
— Миналата нощ в ресторанта „При Хатси“ се навърташе онова откачено хлапе. То зяпаше Тревър постоянно и когато Тревър го попита защо, хлапето се опита да го удуши.
Два слаби тъмнокоси футболни сноба седяха за масата зад мен.
— Е, аз пък чух, че гробищното хлапе му е скочило и е допряло нож до гърлото на Тревър — каза друг.
— А аз мислех, че е било светлинен меч — отвърна някой.
— Тихо там — скара се господин Фъргюсън.
Докато си събера нещата бях чула същата история в пет различни варианта.
Изправих се и отидох до господин Фъргюсън, който в момента оценяваше работи по английски.
— Трябва да отида до тоалетната — казах му аз.
— Защо си вземаш раницата? — попита ме той подозрително. — Да не би да смяташ да не се връщаш повече в залата за учене?
— Чуйте ме, ако я оставя тук учениците ще я напълнят с боклуци.
— Ти ли си била? — попита ме изненадано господин Фъргюсън. — Онзи ден в учителската стая чух нещо подобно.
Завъртях очи.
— Ще ти трябва пропуск — каза той и отвори куфарчето си.
— Нямам нужда, вече имам пропуск — отвърнах и извадих един пропуск от задния си джоб.
Забързах надолу по коридора минавайки покрай господин Уерник, заплашителената охрана на училището, който седеше на един стол и четеше Sports Illustrated13. Говореше се, че господин Уерник е бил пазач в затвор.
— Рейвън… — обърна се той към мен понадигайки се от стола.
— Отивам до тоалетната.
— Трябва да ти видя пропуска. — Съвсем бавно се изправи от стола, сякаш краката му бяха непосилни да издържат тежестта на тялото му.
Разгънах пропуска и му го подадох.
— Няма написана дата — каза той, поглеждайки надолу към мен.
Бях готова направо да ми прочете правата.
— Наистина ли? — попитах аз преструвайки се на шокирана. — Господин Фъргюсън е забравил да сложи датата.
Господин Уерник извади една химикалка от джоба на ризата си и вписа датата на пропуска.
— Е добре, но да не се повтаря.
Взех си пропуска обратно ядосана, че беше унищожил златния ми билет.
Продължих надолу по коридора и завих зад ъгъла. Надзърнах в часа по алгебра на господин Хейдън и забелязах Тревър да седи на петия ред и да флиртува с една мажоретка.
Сякаш цяла вечност висях в тоалетната за, след което се върнах в стаята, където беше Тревър точно, когато звънеца иззвъня.
Вратата на стаята се отвори и учениците се изсипаха в коридора.
Тревър, все още фиксиран в мислите си върху мажоретката, профуча покрай мен.
— Тревър — повиках аз моята Немезида14, но той не ме чу.
Настигнах го и така дръпнах каишката на раницата му, че тя падна от рамото му.
