подобрява.
Били се бе захванал с уроците си, което означаваше, че поне следващата седмица щеше да е в безопасност, без Валентин.
И все пак, на следващия ден сякаш жива се сварявах в клас. Валентин бе преследвал нещо повече от мислите на брат ми в басейна на центъра за развлечения. Валентин се изправи лице в лице с Александър, не само за да покаже, че съм неподходяща за вампирското си гадже, но и за да се опита да разчете душата му. С всеки залез Валентин ставаше все по-конфликтен, сякаш бе гризли търсещо храна в задния двор на нечие семейство.
Не можех да избия от главата си образа на ръката на Валентин върху врата на гаджето ми. Чудех се за какво ли мисли Александър. Представяше ли си как къса с мен, сега когато знаеше, че съм страхливка? Чудех се дали е съжалил за решението си да не бъде с Луна.
Вместо да копнея за идването на залеза, сега се страхувах от него. Не бях сигурна дали някога отново щях да бъда в състояние да се изправя лице в лице вампирската си сродна душа.
На обяд, отново отчаяно исках да кажа всичко на Беки.
— Защо си толкова мрачна? — попита тя. — Балът е само след няколко дни.
Исках да й кажа за притесненията си. Да й обясня как Александър е оставил Луна на сватбената им церемония, защото не е искал да я отведе в Подземния свят при положение, че не я обича. Да й разкрия истината за Джагър, който бе проследил Александър до Америка да търси отмъщение, за това как ме срещна в Хипстървил и ме проследи до Дулсвил. За това как с Александър бяхме изправени срещу Джагър и по- малкият брат на Луна, Валентин, който търсеше отмъщение в полза на клана на Максуел. И как през цялото това време аз се боря със жизненоважното решение: дали някой ден да се сблъскам отблизо със смъртта — безсмъртието — като се свържа с вампирската си половинка за вечността.
Умирах да кажа на най-добрата ми приятелка колко й лесно, защото се среща със смъртен. Решенията й в края на деня се изчерпваха до това каква музика да си свали и кое телевизионно шоу да гледа.
— Ако ти кажа нещо — започнах. — И те накарам да обещаеш да не казваш на никого дори на семейството си и Мат, ще го направиш ли?
Вместо Беки енергично да кимне с глава, тя захапа лакирания си в червено нокът и се замисли. И мислеше. И мислеше.
— Това не е тест с избираем отговор. Просто е или „да“, или „не“! — казах и рязко.
— Е, малко по-сложно е.
— Кое му е сложното? Или можеш да пазиш тайна, или не можеш.
— Просто не съм сигурна.
— Аз съм най-добрата ти приятелка. Трябва да пазиш тайни, когато те помоля.
— Знам… права си, но…
— Казвала съм ти хиляди неща, и преди това никога не е било проблем.
— Това беше преди — призна тя.
— Преди кое?
— Преди Мат да влезе в живота ми. Не мисля, че е здравословно да имам тайни от него.
— Тези тайни нямат нищо общо с него.
— Ами ако се изпусна?
— Не можеш да се изпуснеш. Това е най-тайната от всички тайни. Не си ли поне любопитна?
— Бих се чувствала глупаво, ако крия нещо от него.
Ревнувах леко от внезапната й вярност към Мат, щом това значеше, че оставя мен — най-добрата й приятелка, сама в мрака.
— Мислиш ли, че той ти казва всичко? — продължих в резкия тон. — От момента, в който става до секундата, в която си ляга? Всяка мисъл, която му минава през главата? Всяка песен, която е слушал?
— Това си е негов избор. Пък и наистина вярвам, че ми казва всичко — каза уверено, точно когато Мат се присъедини към нас.
— Не би трябвало да ти го казвам, — започна Мат — но някои от момчетата от футболния отбор направиха лимонада за бала.
Беки се усмихна и ми хвърли победоносен поглед.
Беше права. Щях да отнеса тайната си в гроба.
Същата вечер, когато пристигнах пред портите на Имението, обикновено чакащия ме вампир не се виждаше. Прекосих алеята за паркиране в черно-бялата си раирана блуза, черна пола с избродирани върху нея цветя, черни три-четвърти мрежести чорапи и чехлички Black Kitty Mary Janes.
Почуках на вратата със змиевидното чукче. Вратата на Имението остана неподвижна, сякаш взираща се в мен, пречейки ми да видя вампирската си половинка.
Знаех, че Александър премисля за нас.
Запътих се към страничния вход. Мерцедеса беше паркиран в гаража. Почуках отново, но никой не отговори.
Върнах се при предната врата и заудрях с юмруци по дървената врата.
Можех да чуя как вратата на Имението се отключва и бавно се отворя. Джеймсън подаде глава.
— Госпожице Рейвън, изненадан съм да ви видя.
— С Александър трябваше да се срещнем при портата.
— Мислех, че знаете госпожице Рейвън, Александър замина.
Замина? Имах чувството, че сърцето ми ще изскочи от гърдите и ще падне между буренясалите пукнатини на порутените стълби водещи към прага на Имението.
— Върнал се е в Румъния? — попитах с разстроен глас.
— Не, излезе за вечерта. Мислех, че има среща с вас.
— И аз.
Джеймсън изглеждаше притеснен:
— Александър се държеше странно тази вечер.
— Има някого другиго, при когото ходи, когато се чувства в беда. Мисля, че знам къде е — казах.
— Да ви закарам?
— Би било прекрасно!
Джеймсън караше Мерцедеса толкова бавно, все едно, че го буташе с крака.
Реших, че докато стигнем до Александър ще точно толкова стара, колкото и зловещия човек.
Джеймсън най-накрая паркира пред гробището на Дулсвил.
— Връщам се след минутка.
Тичах между надгробните камъни, право към гроба на бабата на Александър.
Там, коленичил пред паметника, гаджето ми, слагаше букет от диви цветя на гроба.
— Александър…
Погледна ме, изненадан.
— Трябваше да се срещнем в Имението — казах.
— Изгубил съм представа за времето. Баба ми беше прекрасна жена. Беше различна от останалите в семейството, но винаги принадлежеше към нас. Напомняш ми на нея.
— Вече не искаш да сме заедно — откакто чу какво каза Валентин.
— Сега разбирам защо когато бяхме в беседката, ти каза че си ме харесвала такъв, какъвто съм. Притесняваше се Валентин да не каже нещо.
Кимнах.
— Това беше само един миг в пещерата. Ако знаех какво предстои, всичко щеше да е различно.
— Щеше ли?
— Не ми ли вярваш?
— Не вярвам на себе си. Допуснах те в света си прекалено бързо.
— Моля те, не го казвай.
— Никога не съм искал да те плаша.
