— Наистина бих желала да е черно.
— Но ние не разполагаме с черно — настоя тя.
— Няма проблеми. Нося си шишенце с мен — пресегнах се за чантата си, като без да искам разлях малко вода на масата, когато вадех ръката си от купата.
Джени и Хедър се изкикотиха.
— Почакай! — промърмори Джийн. — Позволи на мен.
Тя избърса капките вода, които бях разляла с хавлиена кърпа и я хвърли в малък кош под бюрото си. Взе чантата ми на „Булката Труп“, огледа я, сякаш щеше да я ухапе, после издърпа едно полу-пълно шише от Morbid Mayhem22.
Сложи лака на масата сякаш държеше шишенце с отрова. После изстиска малко лосион с аромат на евкалипт на ръката ми и го разтри в кожата ми. Избута и почисти кожичките на ноктите ми и неохотно започна да ги лакира в „ужасяващото“ черно.
— Е, с кого ще ходиш на бала? — попита тя.
— С приятеля ми.
— Дали го познавам — него или семейството му?
— Той не е нашето училище.
— Да не би да е от друг град?
— Не, частен ученик е.
— Интересно… Как се казва?
Това заприличваше повече на разпит, отколкото на процедура за маникюр.
— Александър Стърлинг.
— Имаш предвид Стърлинг от Хълма Бенсън? — учудено запита тя.
— Да.
— Чувала съм за тях. Преместили са се в Имението преди известно време.
— Точно така.
— Родителите му никога не са наоколо. Надявах се, че майка му може да посети салона.
— Пътуват често.
— Разбирам. И какво представлява приятеля ти?
— Доста прилича на мен.
— Носи черен лак за нокти? — заяде се.
— Понякога — отвърнах с усмивка.
Започвах да харесвам възрастната Джийн, а и тя се нагаждаше към мен. Не само че беше устата и саркастична досущ като мен, но аз имах нещо, което тя желаеше — клюки за новостите в града, идващи от първа ръка. Бях сигурна, че е клюкарствала за тях още в деня, когато чудовищното семейство се бе нанесло в Имението.
Беки се изправи и застана с протегнати ръце към сешоарите, оставяйки ме сама в ъгъла с Джийн, докато тя ми нанасяше финален прозрачен слой лак.
— Вчера имах една клиентка, която дойде за френски маникюр — прошепна ми тя. — Каза, че е видяла приятелят ти в един ресторант. Доста клюки разпространяваше.
— Имаш предвид госпожа Мичъл?
— Не обичам да говоря зад гърба на хората — отвърна сериозна.
Прехапах начернената си устна, за да не се разсмея.
— След като те срещнах — продължи тя. — Не мога да повярвам какви неща се говорят из града. Ти си толкова сладка, а предполагам, че и гаджето ти ще е същински джентълмен.
Усмихнах й се.
— Тя ни нарича вампири, само защото се обличаме в тъмни дрехи и носим черен лак за нокти.
— Разбирам…
— Тази жена наистина трябва да си намери работа.
— Е, за да бъда честна, бих предпочела да те видя в червен лак, но мисля, че и черното е доста впечатляващо. Ще поръчам малко за салона — прошепна тя. — Но се боя, че ти ще си единствената, която ще го иска.
— Задръж го — казах аз, докато сядах до Беки и поставих ръцете си да се изсушат. — Следващият път, когато госпожа Мичъл дойде за френски маникюр й го направи в румънски стил като моя.
Глава 15. Танц с вампир
Нощта на училищният бал на гимназията Дулсвил — една вечер, в която се радвах, че не съм вампир. Ако трябваше да чакам до залез слънце, за да стана от сън, никога нямаше да ми стигне времето да си взема душ, да си изсуша косата, да сменя кубинките си с ботуши на вещица23, да избера между ониксовите или обеците „мрежи на паяк“, да направя отново прическата си и отново да си сложа очна линия. И най-важното, никога нямаше да оцелея без огледало.
Изглеждах като средновековен ангел на мрака. Единственото, което ми липсваше бяха вампирските зъби.
Хвърлих поглед през прозореца и видях как Александър спря Мерцедеса на Джемисън на алеята ни за паркиране. Докато отново си нанасях червило и правех последни корекции на грима си, чух звънеца на входната врата и едва доловимата размяна на поздрави.
— Александър дойде — извика ми майка ми.
— Идвам — отговорих й.
С една ръка сграбчих края на роклята си, а с другата взех отворения слънчобран. Слязох по стълбите като невестата на граф Дракула.
Александър и родителите ми се бяха настанили в дневната.
Когато Александър ме видя очите му светнаха и моментално се изправи. Сърцето ми секна. Той изглеждаше по-великолепен отколкото си го бях представяла. Александър приличаше на секси вампирски идол облечен в изискан тъмен копринен костюм с червена кърпичка подаваща се от джоба му. Косата се спускаше пред лицето му, а среднощните му очи блестяха. Подари ми една сладка усмивка.
После сложи ръка на сърцето си.
— Толкова си красива. Направо ми спря дъха.
Учтиво ме целуна по бузата. Кадифено меките му устни ме накараха да потръпна.
Александър ми подаде черна правоъгълна кутийка.
Аз я отворих. Една червена роза заедно с малки бели цветчета беше прикрепена за еластична лента украсена с изкуствени червени кристалчета.
— Красива е.
— Подхожда съвършено на роклята й. Как разбра? — попита го майка ми.
— Искам да си я сложа — казах развълнувано.
Майка ми ми помогна да извадя цветето от кутията и го подаде на Александър.
— Помислих, че така е по-безопасно отколкото да те убода с безопасната игла както направих на Снежния бал — ми каза, докато ми поставяше лентата на китката.
— Били — извика баща ми. — Слез долу да видиш сестра си.
— Трябва да се снимаме — ентусиазирано каза майка ми.
— Не! — викнах аз.
Родителите ми ме погледнаха озадачено.
— На лош късмет е.
— За какво говориш? Поколения хора са си правили снимки от баловете, за да ги съхраняват за годините в албуми. Това е традиция — поправи ме майка ми.
Очите на Александър се изпълниха с печал. Разбирах как се чувства, задето ме лишава от спомени, които трябваше да пазя цял живот.
Той грабна ръката ми.
— Госпожо Мадисън, никога няма да мога да забравя колко красива е Рейвън днес. Една снимка не би
