Изведнъж компютъра се включи. От всички възможни пароли — не съм си и представяла, че брат ми ще използва умалителното, с което го наричах. За момент се почувствах поласкана.
Тогава чух входната врата да се отваря и брат ми изкачващ се по стълбите. Погледнах към полуотворената врата на спалнята на момчето Били. Ако се стрелнех сега, той можеше да ме види как излизам от стаята му. Ако момчето Били ме завареше, че претърсвам стаята му, щях да бъда наказана до след бала. Изключих компютъра му, на който му отне сякаш отне цяла вечност докато изгаси.
— Хайде де — мърморех нетърпеливо.
Чух как изкачи стълбите и тръгна по коридора.
Най-накрая екрана стана черен.
Направо прелетях до дрешника му, тихо отворих вратата толкова колкото да се пъхна вътре и я затворих зад мен. Веднъж след като бях вътре на сигурно я открехнах лекичко.
Видях брат си да влиза в стаята си.
Вмъкнах се между стената и палтата му. Якетата му миришеха на мръсно, което беше странно, защото момчето Били прекарваше повечето време в стаята си като отшелник или в лабораторията на Хенри.
Чух как момчето Били включи компютъра си.
Под чифт обувки пред мен видях една кутия с надпис „ПРОЕКТ ВАМПИР“.
Дочух известяващия звън от идващите по чата съобщения на момчето Били.
Тихомълком отворих пластмасовата кутийка, вътре в една херметически затваряща се торбичка бе написано ВАМПИРСКА ХРАНА. А в нея се спотайваха четирите амулета. Друга прозрачна торбичка беше надписана ДОМЪТ НА ВАМПИРА. Вътре имаше две сгънати рисунки на надгробни камъни на хора, които не познавах. Последната торбичка беше с надпис ВАМПИР. Отворих я и открих гърба на една снимка с размер три на пет сантиметра. Обърнах я — беше моя снимка.
Когато чух как брат ми излиза от стаята си, промуших главата си през открехнатата врата.
„Момчето Били вероятно слиза надолу, за да си вземе нещо за хапване“, помислих си аз. Имах само секунда, за да се измъкна. Изпълзях от дрешника и затворих вратата зад мен.
Претичах през стаята му, направо към вратата.
Бам! Сблъсках се челно с брат ми.
— Какво правиш в стаята ми? — попита ме, зашеметен от сблъсъка ни.
— Какво правиш в коридора? — попитах, като разтривах ударената си ръка.
— Ти слухтеше наоколо! Какво търсиш?
— Правя проект за училище и ми трябваше училищната ти снимка. Нарича се „Проект Идиот“.
Изчезнах в стаята си като оставих объркания ми брат да стой в коридора.
— Валентин прави присъствието си явно — казах на Александър, който ме чакаше до портите на имението малко след залез.
— Какво искаш да кажеш? — попита ме, а тъмните му очи издаваха загрижеността му.
— Вчера вечерта е бил в „При Хатси“.
— Ти видя ли го?
— Не, но се говореше за това в цялото училище. Случило се е нещо странно. Предполагам, че Тревър все още тъгува за Луна, защото е попитал Валентин как е тя.
— И какво му е странното на това?
„Мъже“, ми се искаше да кажа. Дори след като Луна измами Тревър на гробищното представление, призрачният й вид на фея все още беше гравиран в сърцето на моята Немезида.
— Странно е — продължих аз. — Защото Валентин е изглеждал объркан. Сякаш самият той не е знаел как е тя.
— Това е странно.
— Става още по-странно. Валентин е сграбчил Тревър за врата, точно както направи с мен в пещерата.
— В заведението? Това наистина е странно.
— Знам…
— Валентин търси нещо — каза Александър. — И ако продължава да е толкова дързък, кой знае какво ще направи следващия път.
— Не съм сигурна какво се опитва да разбере, но едно е ясно — търси го на къщичката на дървото на Хенри, чрез мен, чрез момчето Били, а сега и чрез Тревър.
Когато с Александър пристигнахме при фонтана на парка Оукли, където момчето Били щеше да се срещне с Хенри и Валентин, момчетата вече ги нямаше.
— Дори нямаме време да си пожелаем нещо — казах, като имах предвид осветения фонтан, където една влюбена двойка хвърляше няколко монети. — Къде ли може да са? Не е възможно да са отишли далеч.
Александър ме поведе за ръката като забързахме, за да намерим люлките изпразнени както от смъртни, така и от ученици от средните класове.
— Там долу има сцена — казах аз сочейки към един амфитеатър покрит с купол. — Там ме чакаше Луна. Може да са там.
С Александър забързахме надолу по тревистия хълм, прескочихме няколкото малки храстчета, които опасваха амфитеатъра, а след това се стрелнахме по пътеката между редовете. Тъмната сцена, едва осветена от уличното осветление, беше тиха и изглеждаше пуста когато се отправихме покрай мястото за оркестъра. Александър се качи на сцената след това ми подаде ръка и ме издърпа при него.
Всеки от нас претърси по едно крило на сцената. Всичко, което аз открих бяха разхвърляни столове и стойки за партитури.
От израза на лицето на Александър, когато се срещнахме отново по средата на сцената, разбрах че и той не е намерил нищо в своята част освен музикален реквизит.
— Може да опитаме в центъра за развлечения — предложих аз.
Александър кимна в съгласие.
— Води ме.
Този път аз хванах гаджето ми за ръката и нетърпеливо забързах през редовете със седалки и нагоре по малкия хълм.
Изтичахме покрай оградата на тенис кортовете и намиращото се в непосредствена близост игрище за бейзбол, настилките и на двете бяха износени от многото години ходене по тях. Центъра за развлечения в Оукли парк беше преживял и по-добри дни. Когато бяхме малки с Беки, бяхме изкарали много летни ваканции около басейна, като тя се грижеше за тена си, а аз се уединявах зад козирката на шапката ми „Здравей, Причепче“ и под огромен чадър. Сега когато повечето дулсвилци посещаваха новият местен клуб на Дулсвил или клуба У17, възстановителният център беше западнал.
Ръждясалата, мръсно кафява, метална врата беше заключена и дръжките бяха подсигурени с верига с катинар. Долепих глава до мръсния прозорец. Видях няколко офиса със спуснати щори. Надзърнах в игралната зала. Няколкото билярдни маси все още бяха в добро състояние, докато на масата за пинг-понг липсваше мрежата.
Чухме гласове.
— Какво е това? — попитах аз, дърпайки Александър за ръкава.
Той сложи показалеца на устните си.
Гласовете изглежда се чуваха от басейна.
Александър пропълзя покрай вратата на басейна и покрай празния детски басейн, който сега беше пълен с паднали листа и отломки, а аз го следвах плътно стъпвайки на пръсти. Кой знае кой можехме да заварим да виси в парка в късните часове.
Най-хрупкавите пържени картофки и най-добрите хамбургери в града бяха приготвяни точно в тази закусвалня — където сега само ивиците червена и бяла боя отчаяно се бореха за живот на ръждясалия метален покрив, молейки се за прясно боядисване преди басейна да отвори врати отново за летния сезон.
Тогава забелязах скейтборда с форма на ковчег, изрисуван с бели черепи и кръстосани кости както и
