— Ей, идиот! — Тревър се завъртя и замръзна на място. — О, това си ти.
— Колкото и да не ми се иска да призная, но трябва да говоря с теб.
— Вземи си номерче — каза ми Тревър и продължи.
— Какво му направи на Валентин? — попитах, настигайки го.
— Кой е Валентин?
— Знаеш го — готическото хлапе от „При Хатси“.
— А, този никаквец?
— Хората говорят, че се опитал да те удуши. Но аз знам, че това не е истината. Нали?
— Откъде знаеш какво е или не е направил? Дори не си била там.
— Просто знам. Сега ми разкажи.
Тревър спря.
— Това ще ти струва нещо. — Погледна надолу към мен, а русите му мигли подчертаха секси зелените му очи.
Стомахът ми се преобърна.
— Забрави.
— Вече забравих. — Тревър нагласи раницата на рамото си и се присъедини към тълпата движещи се ученици.
— Не, почакай — казах аз настигайки го. — Добре. Ще ти нося раницата до стаята — предложих му аз.
Тревър не ми подаде раницата си The North Face15. Вместо това се обърна към мен.
— Балът. Това е цената.
Едва не повърнах.
— Няма да отида с теб. Ще съм с Александър.
— Един бавен танц — каза ми той хилейки се.
Мисълта да танцувам бавен танц с Тревър пред цялата дулсвилска гимназия ме накара да се почувствам като участник в предаването „Страх“. Въпреки нежеланието си имах нужда от информацията. Пъхнах ръце в джобовете.
— Дадено. Ще танцувам с теб. Сега ми кажи.
Тревър изглеждаше доволен. Облегна се на едно шкафче и започна своя разказ.
— Седях в ресторанта „При Хатси“ със съотборниците си, когато това откачено, призрачно момче влезе. Зяпнахме го, защото той сякаш току-що бе изпълзял от някой гроб. Хлапето не вдигна поглед към никого, докато прекосяваше заведението. Когато стигна до сепарето където седях, внезапно спря и погледна право в мен — сякаш знаеше точно кой съм. Никога преди не го бях виждал, но след това осъзнах, че ми изглеждаше познат — приличаше на брата на Луна, само че по-малък.
— Каза ли нещо?
— Не, отиде до касата и си поръча пържени картофки. Хлапето беше абсолютна откачалка, така че трябваше да го проверя.
— Какво ти каза той?
— Нищо, беше зает да си брой парите. Имаше само шестдесет и пет цента.
— И…
— Изглеждаше доста измършавял, сякаш нямаше дори достатъчно кръв във вените си. Извадих пет долара и му поръчах едно меню.
Почти се разтопих. Нямах и на представа, че Тревър имаше такава страна в характера си.
— Впечатлена съм — признах му честно. — Какво се случи тогава?
— Казах му „Ти брат на Джагър ли си?“ Тогава той ми хвърли един зловещ поглед и ме попита „Ти Тревър ли си?“
Почувствах тръпки да пропълзяват надолу по гръбнака ми.
— Попитах го как така знае кой съм, но той не ми отговори. Тогава го попитах: „Как е Луна?“
Пристъп на ревност премина през мен.
— Все още я харесваш? — попитах го аз.
Тревър не отвърна, просто продължи разказа си.
— Вместо да ми отговори хлапето ме погледна сякаш току-що е видяло призрак.
— Продължавай…
— Изглеждаше объркан, сякаш нямаше на представа какво да ми отговори. Тогава, просто така се пресегна и постави ръката си на врата ми.
Бях изненадана от действията на Валентин. Вместо както преди да се крие на къщичката на дървото, Валентин ставаше все по-дързък — този път с Тревър.
— Нарани ли го?
— Не, нарекох го откачалка и го отблъснах. Той грабна менюто си, скочи върху изрисувания си с гробища скейтборд и изчезна от заведението. Сега нека поговорим за бала.
— Трябва да знам… когато докосна врата ти — за какво си мислеше?
Тревър направи пауза и ми се усмихна със секси усмивка.
— Мислех си, че трябваше да съм с теб на гробищното представление вместо със сестра му.
— Наистина ли? — попитах го аз наполовина поласкана, наполовина ужасена.
— Да не си откачила? Никой не си поставя ръцете върху мен, освен ако не е момиче.
Звънеца извиня и Тревър влезе в стаята.
— Аз ще избера танца — злорадо каза той.
Вдигнах ръката си показвайки му, че пръстите ми през цялото време са били кръстосани.
Вместо да се ядоса Тревър ми се ухили. Обожаваше играта ни. И знаех, че другия път ще я играе дори по-добре.
— Има ли някой вкъщи? — викнах, когато се прибрах от училище.
Къщата беше тиха.
— Били? — виках, докато бродех през кухнята и дневната стая. И двете бяха празни. Отворих вратата на мазето. Светлините бяха изгасени, но се провикнах към тъмнината долу.
— Били — там ли си?
Изтичах до стаята на момчето Били и почуках на вратата.
Той не отговори.
— Идиотче Били, вътре ли си?
Когато не последва отговор при най-омразното му име сметнах, че стаята е чиста.
За щастие брат ми нямаше системата за сигурност на Хенри и не можеше да заключи вратата си отвън. Внимателно завъртях дръжката и отворих вратата.
Започнах да търся за надгробните рисунки на Валентин с надеждата те да хвърлят светлина за мотивите му да стои в Дулсвил. Тихичко претършувах шкафчетата на брат ми, но всичко което открих беше тонове бели чорапи и сгънати тениски. Проверих под леглото му и измъкнах една бейзболна бухалка, дъска за шах и неотворен модел на космически кораб, но никакви надгробни рисунки.
Погледнах към часовника му Междузвездни войни. Скоро щеше да се прибере. Зарових из чекмеджетата на бюрото му пълни с химикалки, компютърни игри и софтуер.
Включих компютъра му. Опитах се да вляза в хронологията, за да видя какво бяха търсили с Валентин, но не успях. Не знаех паролата на момчето Били.
Ако аз бях момчето Били каква би била паролата ми?
Опитах с „E=MC216“ и натиснах ентър.
Нищо.
Написах „ИНекаСилатаБъдеСТеб“ и натиснах „Ентър.“
Отказан достъп.
Като познавах брат си, вероятно сменяше паролата си всяка седмица. Ядосана написах „Момчето Били“ и ударих
ЕНТЪР.
