Ровех се из закачените костюми — костюм на фея, униформа на пожарникар и одежди на русалка.
— Това е страхотно, — казах аз държейки една дяволско червена рокля.
— Категорично не! — отвърна майка ми.
Намръщих се и върнах роклята обратно на закачалката.
— Не това си представях, когато казах хайде да ти купим рокля за бала. Да пазаруваме в склад, — мърмореше тя продължавайки да търси подходящото нещо. — Както и да е… погледни това.
Дори не забелязах какво държеше майка ми.
На края на щендера видях кърваво червена пола с черна дантела, която направо крещеше, че е моя. Извадих роклята и ахнах.
На закачалката висеше тъмно червен корсет с черна дантела, черни връзки и подхождаща си пола с дължина до коляното.
Прикрепен към закачалката стоеше най-прекрасният аксесоар който някога бях виждала: мрачен слънчобран.
— Обожавам го! — възкликнах аз и го показах на майка ми. — Не е скъсано и няма никакви железа или безопасни игли.
Майка ми се поколеба.
— Не е точно това, което имах предвид…
Издемонстрирах го върху моите дрехи и затанцувах наоколо.
— Исках да приличаш на модерна принцеса, а не на викториански вампир.
„Не е ли страхотно?“
Прегърнах майка ми силно.
Мадж беше продала стотици рокли за времето прекарано в магазина на Джак, но по начина по който насили да се усмихне можех да кажа, че никога не е продавала костюм за Хелоуин за бална рокля. Възрастната жена обаче направи всичко по силите си да замаскира шока си и смайването си.
— Можеш да бъдеш сигурна, че никой няма да носи същата рокля като твоята, — оповести тя.
Майка ми и аз най-накрая постигнахме компромис за рокля, която няма да й струва състояние и която няма да съблека в момента в който отида на бала.
Същата вечер Александър ме чакаше пред вратата на имението, а змиевидното чукче ме гледаше като стар приятел. Моято гадже-вампир носеше тесни черни дънки с черни токи отстрани, тениска на Crow и раница, преметната през рамо. Той ми даде една сладка целувка за здравей.
— Да не се връщаме обратно на къщичката на дървото? Или пък отиваме на къмпинг? — попитах го аз свенливо.
— Миналата нощ отидох до къщичката, за да оправя гравираните надписи на Джагър, но тях ги нямаше.
— Валентин? — попитах го аз.
— Предполагам, че е той. Валентин няма скоро да се върне в къщичката. Ще бъде твърде рисковано за него.
— Тогава как изобщо ще го намерим?
— Ще трябва да го примамим при нас. Спомняш ли си кутията с амулетите пълни с кръв, която Джагър получи от Клуб „Ковчег“ и която аз намерих на гробището? Джагър ги използваше, за да се храни така че да може незабелязано да съществува тук в Дулсвил. Имам няколко тук, — каза Александър и потупвайки раницата си. — Можем да заложим няколко за Валентин на различни места. По този начин ще знаем къде е бил.
Завързахме няколко амулета на един клон при къщичката преди да се отправим с мерцедеса към дулсвилското гробището.
— Валентин трябва да се крие все някъде, — започна Александър докато паркираше колата до гробището.
Александър хвана ръката ми когато се отправихме по тротоара към входа на гробищата.
— Не би трябвало да стъпвам на свещена земя, нали? — попитах го аз когато стигнахме до железните порти. — Ако ме ухапе не само, че ще ме превърне във вампир, но и ще бъда обвързана с него завинаги.
Александър спря.
— Предполагам имаш право, — съгласи се той. — Забравям, че Валентин е… По-добре остани тук.
— Да остана тук? — попитах го аз със молещо изражение бързо сменяйки тона. „Но Валентин не е тук да си търси вечен партньор, нали?“
Александър поклати глава.
— Не съм сигурен защо е тук. — Гаджето ми се взря зад оградата на гробището.
— Но ако Валентин не иска вечен партньор тогава няма да ме нарани, — казах аз издърпвайки се над оградата.
Последвах Александър през редовете от надгробни плочи и покрай бараката на гробаря. Проверихме един прясно изкопан гроб.
— Няма нищо тук, — обяви той докато гледахме в празния гроб. Стигнахме до чинара до който първоначално открихме кутията с амулетите.
Александър сложи пет амулета на земята — наслуки, така че да не изглежда като капан.
— Ще почакаме няколко минути.
Промъкнахме се зад бараката на гробаря. Александър ме обгърна с ръце и ние се сгушихме заедно под блясъка на лунната светлина.
— Разкажи ми как ти мина деня. Имам чувството, че има толкова много от живота ти, което аз пропускам, — започна Александър.
— Биология? Или алгебра? Не пропускаш нищо.
— Представям си те как драскаш в тетрадките си, пропускаш час, хапваш с Мат и Беки.
— Как изглеждам?
— Красива, като тъмен ангел блестиш на дневната светлина която нахлува в класната стая. Също като на картината която имам отстрани до ковчега ми.
Въздъхнах.
— Беки закачи няколко снимки на себе си и Мат в шкафчето си вчера, които са си направили в кабинка за снимки. Иска ми се да имах твоя снимка.
Александър ме погледна, а тъмните му очи бяха тъжни.
— Има някои неща, които аз никога няма да мога да ти дам, — призна ми той, — които обаче други момчета от училището ти могат.
— Ти ми даде много повече отколкото който и да е смъртен, — уверих го аз.
Александър стисна ръката ми. Усетих, че е самотен и исках да се присъедини към моя свят толкова силно колкото и аз да се присъединя към неговия.
— Става късно, — каза той.
— Ако си тръгнем сега може да изпуснем Валентин, — оплаках се аз.
— Имам чувството, че той няма да се върне в скоро време. Можем да се върнем утре заедно.
Тази нощ аз изпробвах моята бална рокля с корсет в спалнята ми и се опитвах да намеря подходящите аксесоари в кутията ми за бижута на Мики Злобаря. Сложих ониксовата ми огърлица и се огледах в огледалото. Чудех се как Александър ще се приготви за бала като не можеше да види отражението си. Щях ли да се откажа от отражението си за възможността да бъда с него завинаги? Не бях сигурна как ще свикна да не изпълнявам задачите, които бяха част от ежедневието ми последните шестнадесет години. Ако дулсвилци мислеха, че сега съм откачалка, то бях сигурна, че щяха да имат пълно право ако си слагах червилото и очната линия без да използвам огледало.
На следващия ден Мат, Беки и аз се срещнахме при шкафчетата ни и след това се отправихме към гимнастическия салон да си купим билети за бала. Проправихме си път през клаустрофобично оживените
