най-сетне щяхме да имаме възможност да сложим край на нашествието им в Дулсвил.
Глава 5. Къщата на дървото
На следващото утро, коридорите на гимназията бяха украсени с постери за наближаващия бал. Знаци, които гласяха VIVA LAS VALENTINES, както и доста червени, бели и розови сърца заемаха стените на класните стаи и фоайета.
Аз тъкмо натъпквах няколко учебника в шкафчето ми, докато Беки започна да залепя снимки на нея и Мат в паспортен формат.
— Тези ги направихме в събота вечерта, когато ходихме на кинопрожекциите. Не са ли много готини?
Погледнах четирите фотоса — на първата Мат беше обгърнал с едната си ръка Беки, на втората и двамата бяха със затворени очи, на третата, той я целуваше по бузата, а последната и двамата бяха лъснали с бляскави усмивки като за някое тийн списание — всички снимки, до една представляваха влюбената двойка.
Аз се загледах в моето шкафче — облепено с изрезки от списания за Трент Резнър, Мерилин Менсън, Виле Вало… а снимката на човекът, който означаваше най-много за мен липсваше.
— Мислех си, че досега все ще имаш някаква снимка на Александър — каза Беки.
— Аз също — признах. Това беше преди да разбера, че е вампир, искаше ми се да кажа. — Той е много срамежлив, когато го снимат.
— Няма начин. Толкова е красив, може да бъде модел.
Аз се вгледах в най-добрата ми приятелка, чието обикновено закръглено, но свежо лице, сега сияеше повече от всякога. Винаги тиха и умислена, сега, когато се срещаше с Мат, вече бе набрала доста по-голяма доза увереност.
Винаги бях споделяла тайните си с Беки. Умирах да й призная истината за Александър — защо нямах снимка на него, защо той не посещаваше гимназията, както и защо са го виждали само през нощта. Да нося тази тайна със себе си бе по-тежко бреме отколкото раница, пълна с учебници.
Беки беше толкова щастлива с гаджето си — снимаха се заедно, взимаха филми под наем, тя гледаше как той играе футбол. Аз винаги бях жадувала нещо повече — да летя, да живея в тъмнината, да съм завинаги свързана със сродната ми душа. Но в този момент осъзнах, че всъщност, това което исках бе да съм като всяко друго момиче, което бе имало късмета да се влюби и бе получило възможността да лепи снимки на гаджето си в шкафчето си.
— Взе ли си рокля за бала? — попита Беки, връщайки ме в реалността.
— О… ами…
— Не мога да повярвам. Ние имаме срещи за бала!
— Ами да…
— Няма ли да ходиш? — попита тя объркано.
— Не, аз само…
— Още не си поканила Александър? — предположи тя. — Следващият уикенд е.
— Разбира се, че го питах — бързо отвърнах аз. — И той каза, че не би го пропуснал за нищо на света.
Тя се усмихна облекчено.
— Вчера двете с майка ми избрахме една рокля и я запазих. Ще ходя да я взимам след училище. Искаш ли дойдеш?
— Бих искала, но трябва да се срещна с Александър и брат ми. Дълга история…
— О, няма нищо — каза тя, опитвайки се да прикрие разочарованието си. — Може би някой друг път.
— Но нямам търпение да видя роклята ти. Знам, че ще изглеждаш възхитително в нея.
Тя светна, сякаш и бях казала, че е спечелила конкурс за красота.
— Как изглежда твоята рокля? — попита тя на свой ред. — Освен, че е черна?
— Рокля? О, да. Предполагам, че ще трябва да си купя една — отвърнах аз, когато първият звънец изби. — Но къде в Дълсвил мога да си намеря рокля?
Двамата с Александър пристигнахме в къщата на Хенри, за да открием задния двор празен — без никакви деца там — вампири или хора.
— Бързо, да проверим къщата на дървото, пред брат ми и Хенри да се появят.
Ние минахме покрай басейна, шезлонгите и верандата, които бяха осветени от лампите на двора, и тихо тръгнахме към сенките, в които се криеше къщата на дървото.
Държах се за катарамата във форма на куршум на колана на Александър и го следвах през тъмнината. Останах при корените на дървото, докато той опипваше тревата.
— Чакай тук — каза той, пресягайки се за стълбата.
Аз скръстих ръце като бебе.
— Искаш да кажеш, че ще ме оставиш тук сама?
Той поклати глава.
— Добър въпрос. Стой близо до мен и внимавай.
Той протегна ръка да ми помогне, и аз пристъпих към стълбата в тъмнината.
Александър ме следваше бързо и почти плътно долепен. Когато стигнехме къщата, аз се запътих към вратата, но за съжаление открих повече ключалки отколкото в един средностатистически нюйоркски апартамент.
— Може би има комин, по който да сляза — казах аз отчаяно.
Александър се опита да разбие вратата. Опитах се да надникна през прозореца, но пердетата бяха спуснати.
— Ще ми отнеме само секунда — убедено каза той. — После ще отворя вратата за теб отвътре — предложи той.
Изведнъж чухме звука от задръстеняците, идващи откъм басейна.
— Сега трябва да почакаме — каза ми Александър. Той се наклони към перилата на къщата на дървото, погледна към задния двор, докато аз набирах кураж да подхвана единствената тема, за която бях премълчавала всичко, още откакто той ме бе взел от къщи.
Нямах много време. Гласовете на задръстеняците се чуваха от все по близо.
— Трябва да те питам нещо… — започнах аз.
— Да? — той се вгледа в мен с очите си в цвят на разтопен шоколад, а копринената му черна коса се вееше около лицето му.
Аз си поех дълбоко въздух. Нямаше проблем да търся призраци или да си правя пикник в гробището, но когато ставаше дума за изливането на душата ми, храбростта ми бе пресъхнала. И дори въпреки че двамата с Александър излизахме от месеци, усещах, че мога да загубя много повече, отколкото ако току — що го бях срещнала.
— Е, това е нещо, което ще сметнеш за много глупаво. Особено след като вече отидохме на Снежния Бал и си беше чиста катастрофа.
— Не казвай това. Все пак танцувах с теб.
Единственият хубав спомен от вечерта беше когато двамата с него танцувахме в салона на гимназията — изкуствените ледени висулки висяха от тавана, фалшивите снежинки се сипеха, изкуствен сняг покриваше земята и меко валеше от гредите от покрива.
— Е, какво искаше да ме питаш? — продължи той.
— Искам да знам…
— Какво?
— Дали ще дойдеш с мен…
— Хайде, кажи ми де!
— … на бала.
Александър млъкна, а веждите му се смръщиха. После той отметна разпиляната коса от лицето си.
