промъкнахме бързо през автоматичните врати и покрай кутията за „Стари книги“, покрай таблото информиращо за предстоящите събития, количката с наредени наскоро върнати книги и кръговото бюро „Информация“.
Погледнахме зад всяка лавица, за да видим дали Валентин не се крие зад нея. Библиотеката беше празна — нямаше нито редовните, нито случайни посетители — като изключим няколкото члена на Клуба по Математика, които убиваха времето си, сърфирайки из Интернет. Други няколко, като нас, се мотаеха в секцията с книги за тийнейджъри. Валентин не беше наоколо, както и Били.
Една млада жена с кариран пуловер и дънки разпределяше книгите.
— Мога ли да ви помогна? — попита ни тя.
— Можете ли да ми кажете къде е партито на Клуба по Математика? — попитах.
Тя посочи към стълбището и стоящият в близост до него асансьор.
— На долният етаж, зад отдела за детска литература, в залата за конференции.
Докато с Александър се спускахме по захабеното стълбище, усетих странната миризма на стари книги, примесена с опияняващият мирис на пица със сирене.
На долния етаж видяхме един фонтан направен от камъни и вода, която се спускаше надолу обливайки цялата стена. На дъното му плуваха няколко големи златни рибки и разпръснати златни и сребърни монети като потънало съкровище. Една жена бе седнала до него с детето си, докато то невинно се опитваше да улови малките жълти плувци.
— Майка ми ме водеше тук, когато бях малка. Даваше ми пени, за да го хвърля във фонтана — споделих със Александър, докато подминавахме една кръгла маса пригодена за дечица, с натрупани върху нея книжки с картинки. — Желанието ми винаги беше едно и също. Да стана вампир — взрях се в очите му. — Може би сега най-сетне ще се сбъдне.
Вместо да ми отговори, Александър ме поведе към залата за конференции.
Минахме покрай лавиците за книжки с картинки, масите с компютри на тях и плакати на „Тhe Cat in the Hat“, „Любопитният Джордж“ и „Слончето Бабар“. Обикновено тихата библиотека сега бе изпълнена със от смеха и бърборенето на деца.
Най-сетне се добрахме до вратите на конферентната зала. Една дълга, продълговата маса бе натрупана с пица, пуканки, чипс, както и цялото количество сода, което би понесъл пикочният мехур на един почти- тийнейджър.
Един мъж на средна възраст, който приличаше повече на футболен треньор, отколкото на библиотекар, облечен с пуловер и дънки, бе застанал на мястото за презентации, и тъкмо спускаше телевизионен екран върху черната дъската.
Двадесетината деца си изкарваха страхотно: едни се разхождаха по избледнелия от времето кафяв килим, други се бяха изтегнали на плюшени кресла, трети се забавляваха с MP3 или Гейм плейъри, а пети мляскаха снаксове.
Още от прага бързо обиколих стаята с поглед, в търсене момче с бяла коса. Въздъхнах с облекчение, когато не видях Валентин. Но тогава забелязах нещо, на което никога не вярвах, че мога да стана свидетел — досадният ми брат, забавляваше цяла група ученици насядали около него на пода, които го зяпаха така все едно е някаква идиотска версия на Крис Рок2.
Бях потресена. Винаги бях наричала Били „Момчето-Идиот“, и то с основание, но сега той искреше по начин, който не бях виждала досега. Тогава осъзнах, че мършавото ми малко братче, с което цял живот се бях заяждала, имаше нещо, с което аз никога нямаше да мога да се похваля — клуб от съмишленици, хора, с които да е свързан и които го гледаха така все едно е крал.
Неприятно ми е да го призная, но усетих лек полъх от гордост и още един, но по-малък, на завист. Хилавият ми малък брат имаше късмета да принадлежи към дадена група — нещо, което аз никога не бях имала. Съществуваха: Клуб по шахмат, Клуб по френски, но никога Готически Клуб. Представих си една стая, пълна с тийнейджъри досущ като Александър и мен, които четат „Дракула“ от Брам Стокър и гледат „Кралицата на прокълнатите“.
Изведнъж смехът секна и всички се вторачиха в нас, сякаш ние бяхме задръстените.
Момчето Били се обърна.
— Какво правите тук? — попита ни, приближавайки се към мен и Александър. — Нещо не е наред ли?
— Да си виждал бледото дете с черен лак, на което обеща да покажеш къщичката на дървото?
— Не. Казах му, че ще се срещам с Клубът по Математика довечера, така че се уговорихме да се видим у Хенри, утре след залез слънце. Каза, че вечеря късно — обясни Били. — Помислих си, че ще иска да се срещнем тук, но не съм го виждал. Защо?
— Няма значение. Мама и татко ни чакат в Клуба по крикет. Искаме да дойдеш и ти.
— Клуба по крикет? — каза ентусиазирано. — Но аз вече ядох.
— Няма значение, винаги можеш да си поръчаш десерт.
— Но започват „Междузвездни войни“. А и обещах, че ще се прибирам с Хенри.
Момчето Били бе на възрастта, когато предпочиташе компанията на приятелите си, пред тази на семейството си. Почувствах се почти виновно за това, че карам брат си да се присъедини към нас, когато си изкарваше така хубаво на партито, но нямах избор. Валентин може би дебнеше в Гората на Изсъхналите Дървета или някъде другаде в Дулсвил, в търсене на кой знае какво.
— Ще вземем и Хенри с нас — решено казах.
Тогава компютърният магьосник намина при нас.
— Здрасти, хора. Дойдохте сте да гледате филма, ли?
— Не, дошли сме за заведем теб и брат ми на вечеря. Трябва да побързаме, мама и татко ни чакат.
Библиотекарят също дойде. Широката му усмивка не можеше да замаскира притеснението му от това, че брат ми говореше с подобна мрачна непозната.
— Това е сестра ми — и приятелят й — представи ни момчето Били с горделив тон.
— Тъкмо щяхме да започваме филма — започна библиотекарят. — Добре дошли сте да останете.
— Този път двамата с Хенри ще трябва да пропуснем — отвърна момчето Били. — Ще трябва да се отбием в Клуба по крикет.
Бяхме отново в ресторанта, а Александър държеше ръката си на коляното ми между хапките от „кървавата“ си пържола. Семейство Мичъл продължаваше да ни хвърля погледи, докато момчето Били и Хенри превзеха разговора, говорейки за компютърни алгоритми и за странното момче, което бяха срещнали преди няколко дни в библиотеката.
— Може би не е трябвало да каниш момче, което не познаваш — каза майка ми притеснено.
— Това казах и аз.
— Преместил ли се е в твоето училище? — продължи да го разпитва тя.
— Не, мисля, че е на гости — отговори момчето Били.
— На кого? — попита майка ми. — Познаваш ли семейството му?
Момчето Били се обърна към Хенри, който сви рамене.
— Не съм сигурна, че одобрявам да се виждаш с момче, за което никой не знае нищо.
Истината беше, че Александър и аз знаехме — но не можехме да кажем.
— Е, ще разберем повече за него, когато се срещнем утре — заключи момчето Били.
Баща ми бързо смени темата на наближаващия проект по английски на Били.
— Темата е „Факти срещу Фолклор“. Трябваше да избираме между цял куп митове и легенди за русалки, върколаци и тролове. Хенри и аз си избрахме вампири. Помислих си, че ако включим и Рейвън, лесно ще изкараме шестици — каза брат ми през смях.
— Били, бъди учтив — скара му се мама.
Никой не знаеше кой всъщност е истинският вампир на масата.
Въпреки напрегнатите разпити, които провеждаше семейството ми, на Александър изглежда му беше забавно. Усетих пристъп на тъга за любимия ми, принуден да напусне Румъния и семейството си. Замислих се дали аз щях да съм способна да напусна семейството си и Беки, да се преместя в друга държава и да заживея в самотно старо имение само с иконом за компания. И макар Зловещият човек, Джеймсън, да бе скъп и доверен приятел на Александър и семейство Стерлинг, той бе с векове по-стар. Сигурна бях, че
