странната двойка едва ли имаше общи теми от сорта на музика, момичета или филми.
Александър не се бе оплакал нито веднъж. Въпреки това, изпитвах облекчение, че се бях промъкнала в Имението и бях открила готическата си половинка. Като го гледах така сияещ тук, в Клуба по крикет, знаех, че и той изпитва същото облекчение.
Сега, когато всички бяхме заедно, бях сигурна, че семейството ми е в безопасност. Това, което не знаех обаче, бе колко дълго ще продължи тя.
След като оставихме Хенри, всички се прибрахме вкъщи, с натежали кореми от пържени картофи с винегред и шоколадов сладолед.
— Оценявам, че ме поканихте на вечеря — каза Александър на родителите ми.
— Трябва да го повторим някога — каза тате, разтрисайки ръката на Александър.
Изпратих гаджето ми до колата на Джеймсън.
— Утре по залез трябва да сме при къщичката на дървото — каза ми той, подпрян на Мерцедеса.
Александър докосна бузата ми с опакото на бледата си длан, и после хвана брадичката ми. Наведе се да ми подари една дълга целувка за лека нощ.
Гледах го как изчезва надолу по улицата, на път за таванската си стаичка. Щеше да прекара нощта, слушайки музика и рисувайки, докато не стане време отново да легне в ковчега си.
Отворих вратата на стаята си и как видях котето ми Кошмар да съска, качено на лавичата ми с книги. Бях взела в ръцете си и нежно милвах нослето й, когато чух писък. Идваше от стаята на момчето Били.
Оставих Кошмар на леглото си и хукнах по коридора, когато момчето Били излетя от стаята си и се блъсна в мен.
За малко да ми изкара въздуха.
— Махни се от мен, глупако! — изкрещях. — Какво ти става?
Момчето Били не проговори, вместо това посочи към стаята си. Вратата бе останала открехната. Изскърца, когато леко я бутнах, за да се отвори.
По начина, по който пищеше, очаквах да видя труп.
Но всичко изглеждаше точно на мястото си — дрешника, килера, леглото му всичко си бе подредено.
— Какво ти става? Пищеше като момиче!
Той поклати глава и продължи да сочи в към бюрото с компютъра си.
— Ей там.
Допълзях до там и огледах.
— Да, това и мен би ме изплашило — казах, като му показах учебника по алгебра. — Все пак си само пети клас.
— Не, отвън…
Надникнах към задния двор. Можех да видя люлката и татко, който прибираше градинския маркуч. Отстъпих назад. Тогава, с крайчеца на окото си, видях нещо да се движи. Висящ надолу с главата от горният перваз на прозореца, имаше един жив прилеп. Две кръгли светещи очи ме пронизаха. Не можех да помръдна.
Точно тогава се появи майка ми.
— Бях в мазето и чух някой да крещи.
Обърнах се и видях момчето Били да клати глава енергично зад гърба на майка ми.
Погледнах пак към прозореца, но прилепът вече го нямаше.
— Какво става? — почуди се мама на глас.
— Нищо — казах. — Просто Били вече се страхува и от сянката си.
— Беше прилеп! — запротестира той. — Имаше зелени очи!
— Прилепите нямат зелени очи! — възрази мама.
— Този обаче имаше и зяпаше право в мен — настоя брат ми.
— Сигурно е заради цялата тази сода, която погълна, — започнах — комбинирана с шоколадовата мелба, която изяде в Клуба по крикет. Размътили са мозъка ти.
— Нека да се успокоим — нареди майка ми. — И двамата трябва да поспите малко преди училище.
Тя отиде до прозореца и надникна навън. После сви рамене и дръпна пердето. Изключи лампата на бюрото.
— Ето, всички сенки изчезнаха.
Момчето Били ме приклещи в ъгъла до вратата, докато майка ми слизаше надолу по стълбите.
— Знам, че и ти го видя — каза той. — Това, че не каза на мама, не означава, че ще успееш да го хванеш. Това нещо няма да стане новия ти домашен любимец.
— Не се безпокой. Няма да мога да си позволя да го храня — казах аз искрено и го избутах от пътя си.
Същата нощ спах по-неспокойно от обикновено. Не беше само заради дрямката в ковчега на Александър, която бе объркала режима ми, просто бях въодушевена. Аз, Рейвън Мадисън, бях прекарала деня, сгушена в ковчег, с гаджето си вампир. Исках да го изкрещя, колкото ми държат дробовете! Отидох до прозореца и се взрях в непрогледния мрак. Не исках да съм сама.
Бих дала всичко, за да прекарам вечността с Александър в таванската му стаичка, в уютния ни ковчег. Но това си имаше цена. Трябваше да кажа „сбогом“ на всичко, което познавах и обичах — родителите ми, най-добрата ми приятелка Беки, дори и на момчето Били.
И освен това щях да заменя смъртните си отмъстители с безсмъртни. Почудих се дали като вампир, щях да съм по-близка със семейство Максуел. В подземния свят, като изключим Александър, вероятно щях да се окажа дори по-самотна отколкото сега в Дулсвил.
Излегнах се в леглото си, а Кошмар се сви в краката ми, докато аз правех бегли скици на Валентин в дневника си Оливия Ауткаст. Приличаше на анимационен герой, със стърчаща бяла коса, татуировки и пиърсинги.
Над него, нарисувах един прилеп със зелени очи. Замислих се къде би могъл да спи един единадесет годишен вампир през деня — може би в гробището на Дулсвил? Или в някое таванска стая на някоя стара църква? А може би се криеше в купчините листа в Оукли Уудс. Почудих се и какво може да прави през нощта сам в града — да шпионира разни смъртни, да търси свободни къщички на дърветата или да набелязва бъдещата си плячка? Но после се замислих колко самотен трябва да е Валентин без родителите си, изолиран от приятелите и закрилниците си. Дали не е избягал от къщи? Защо не бе с Джагър и Луна?
После нарисувах и Джагър — синьозелените му хипнотични очи, татуировката му на череп, бялата му коса с кървавочервени краища. Над него, направих скица на прилеп с пронизващи синьозелени очи. Почудих се какво ли наистина искаше Джагър от живота. Беше ли се върнал в Румъния, за да хапе вратовете на тийнейджъри, излезли по клубовете през нощта? Дали наистина искаше да стане футболна звезда, както Луна ми бе доверила, по същия начин, по който жадуваше за кръв?
Нарисувах образа на Луна. Готическата принцеса-фея, с дълга бяла коса и кукленско сини очи, пременена в тясна черна рокля и розови гумени гривни, с колие, плътно около врата й, и розови кубинки. Над нея нарисувах прилеп с морскосини очи. Тя бе сродната ми душа. Представих си я в Румъния, в някой подземен клуб, мигащите светлини проблясвайки срещу нея като малки духчета, докато тя танцува през цялата нощ, правейки се на разсеяна за красивите купонджии около нея, чакайки за идеалния момент да спре и да впие зъби в избрания от нея.
Тя бе свързана с брат си Джагър, но някой ден щеше да се обвърже с друг вампир за вечността.
Луна наистина ме бе приела за вампир. Правеше комплименти за стила ми, вместо да се отвращава от него като всички останали.
Но връзката ни бе изградена главно върху лъжи. Аз я бях убедила, че принадлежа към Подземния свят, а те ме бе заблудила, че желае Тревър, докато всъщност искаше Александър през цялото време.
Предполагам, че в самозаблуждението си, бяхме една за друга.
Сигурна бях, че Александър можеше да нарисува вампирите така, все едно гледаш снимка, но и аз бях способна да уловя душата им. Образите ме гледаха сякаш бяха живи. Затворих дневника си, оставяйки разделителя на семейство Максуел и насочих мислите си към утрешния ден, когато двамата с Александър
