— Знам.
Представях си живота ми заедно с Александър: триножника му в единия ъгъл на стаята и тоалетната ми масичка украсена с шантави стикери в другия. През нощта щяхме да се скитаме из гробището, ръка за ръка. Щяхме да гледаме Хелуин на големия му плосък телевизор, да се гоним из ужасно скърцащите и пусти коридори на Имението му. Александър протегна ръката си. Неохотно се оставих да ме отведе от въображаемия ми свят. Преминах през осветените от свещи коридори на Имението, през огромните стаи с високи тавани, вятъра се носеше като шепот през коридора.
В подножието на постланото с червено килимче главното стълбище, поздравихме иконома на Александър, Джеймсън, който изглеждаше особено зловещ в черния си костюм. Сигурно имаше среща с новата си приятелка, бившата ми шефка Руби Уайт. Очите му бяха спокойни, но призрачно бялото му лице се покри с червенина, когато заговори.
— Добър вечер, госпожице Рейвън — каза с мекия си румънски акцент.
— Здравей Джеймсън.
— Ще приготвя вечерята ви след няколко минути — каза Зловещият човек.
— Благодарен съм ти Джеймсън, но нямаме врем за това сега — заключи Александър, както Батман на иконома си, Алфред.
Усетих пристъп на болка ме облада, заради самотата Джеймсън — той щеше да вечеря сам в Имението. Но Джеймсън изглеждаше по-скоро облекчен, и докато навличахме якетата си, дочух как говори по телефона:
— Госпожице Руби? Свободен съм за вечеря по-рано от очакваното… Прекрасно. Да ще съм ви благодарен ако ме вземете оттук. Обичам властните жени — пошегува се.
Чувствах се все едно пътуваме през някаква пресечена местност, докато Александър караше Мерцедеса на Джеймсън надолу по извитите, лъкатушещи и пусти улици далеч от Бенсън Хил към безупречните улици на предградията — моя квартал.
Притеснявах се, че няма да намерим Били, затова пробягах стъпалата пред прага и затършувах из връзката си ключове — един за къщата, друг за задната, за предната врата, за шкафчето, за дневника ми и няколко, за които си нямах и на идея какво отключват. Всичките бяха закачени за няколко ключодържателя — фигурка на Оливия Ауткаст, плюшено прилепче от „Здравей, Прилепче“, и пластмасова плочка на Дони Дарко.
Ръцете ми трепереха, докато се опитвах да намеря правилния. Александър спокойно взе връзката ключове от ръката ми, черния му пластмасов пръстен-паяк проблесна на лунната светлина.
Бързо намери ключа за къщата и го пъхна в ключалката.
Мина по-малко от минута и вече бяхме в къщата.
— Били? — извиках от подножието на стълбището.
Нямаше отговор, нямаше дори: „Махай се“.
Обърнах се към Александър и той изглеждаше притеснен.
Полетях нагоре по покритото с бежов килим стълбище право към стаята на Били. На затворената врата с червено-черни букви висеше надпис: „ЗАБРАНЕНО ЗА ВАМПИРИ. ТОВА СЕ ОТНАСЯ НАЙ-ВЕЧЕ ЗА ТЕБ, РЕЙВЪН!“
Пренебрегнах надписа и отворих вратата.
— Трябва да поговорим — предупредих, докато влизах.
Всичко в стаята на брат ми — бюрото, компютъра, компютърните игри, спортните картички, неоправеното легло — си беше на мястото. Всичко освен него.
Претърсих банята и подредената стая за гости, но от досадния ми брат нямаше и следа.
Втурнах се надолу по стълбите и намерих входната врата открехната.
— Били? — попитах.
Вместо Били по коридора приближаваше майка ми, пременена с бледо морав пуловер на Ралф Лоран и сиви панталони.
— О, здравей Александър — каза тя, очите й проблеснаха. — Колко се радвам, че се виждаме.
Александър винаги бе странно срамежлив с компанията на родителите ми.
— Здравейте, госпожо Мадисън — отговори Александър, отмятайки нервно черната си коса.
— Казах ти вече, наричай ме Сара — каза с почти момичешко кикотене.
Подбелих очи. Не бях сигурна, дали майка ми бе щастлива от това, че някой в такова малко градче като Дулсвил или по-скоро, че някой в целия свят ме приемаше, или просто хипнотизиращите кафяви очи на Александър я правеха лекомислена. Може пък имаше някакви ярки проблясъци от хипи дните си.
Нямах достатъчно време за да я разпитвам точно сега.
— Толкова се радвам че и двамата сте тук — каза сладко. — Току-що звънях в Александър.
— Били ще се прибере ли скоро? — прекъснах я аз.
— Не, но това ще ни отдаде перфектната възможност да вечеряме заедно. Само четиримата.
Въздъхнах. Най-накрая, след години на заяждане относно облеклото ми, майка ми започваше да ме третира като възрастен. За мое съжаление, не можех да приема вечерята израз на родителското възприемане. Имах други неща на главата си.
— Трябва да говоря с Били.
— В математическия клуб е — каза тя грабвайки сивото наметало от дрешника в коридора. Резервирали са библиотеката за партито по случай края на годината.
— Трябва да му кажа нещо — казах.
— Имаме резервация в бистрото на Франсоа. Баща ти трябваше да се отбие до офиса, така че ще ни чака там.
— При Франсоа? — Макар че консервативния Дулсвил бе малък колкото голф игрище, това бистро бе точно на другия край на града, на мили от библиотеката.
— А защо да не е в Клуба по крикет? — предложих ресторант по-близо до местоположението на Били.
— Искаш да отидеш в Клуба по крикет? — попита ме тя. — Мислех си, че не харесваш този ресторант.
— Какво има да не му харесвам. Популярен е и е забавно — убедително казах аз.
— Точно затова си мислех, че го ненавиждаш.
Прехапах черната си устна.
— Ще се звънна на баща ти от колата. Мисля, че има номера на ресторанта на бързо набиране — каза тя, грабвайки ключовете от колата и избутвайки ни през входната врата.
Глава 2. Угощение за вампири
Типичният Американски МОЛ прилича на картина, сътворена от бързото махване с четка по пейзаж, който сякаш крещи от неоригиналност и скука. И всичко това, направено от художник без вдъхновение. Молът на Дулсвил не правеше изключение, претъпкан с надценени мебели, аутлет за натруфени обувки, както и типичният магазин за женски дрехи, които преобладаваха навсякъде. Няколко верижни ресторанта бяха разпръснати по паркинга, с непоносимо дълги чакащи опашки и порции с големината на Монтана.
Клубът по Крикет, като английска кръчма на стероиди, беше обособен в приготвянето на храна и напитки отвъд океана. На тъмните, прекалено излъскани стени висяха снимки на най-добрите постижения в крикет мачовете и други спомени, поставени в рамки, които включваха автентични състезателни фланелки, схеми за отчитане на резултата и други трофеи.
Двамата с Александър влязохме в ресторанта, облечени както обикновено — или в нашия случай, необикновено — аз бях в обичайните кубинки, плисирана пола на райета, тениска на „Ужасната маймуна“. Александър пък беше в черни панталони и тениска на Mindfreak. Както обикновено, обирахме погледите на спретнатите хора около нас, сякаш бяхме отишли непоканени на коктейлно парти.
Баща ми стоеше на бара, облечен в бяла риза и панталони в цвят каки, разхлабена вратовръзка, със сода в едната си ръка. Когато ни видя, дойде при нас.
— Здравей, Александър — каза той, разтърсвайки ръката на гаджето ми, сякаш бяха футболисти, които играеха на „ези-тура“.
