дебели сини тома намествахме в раниците и ги носехме на гръб навътре из тайгата и блатистата тундра. Колективът нарастваше, но продължаваше да се интересува от романа, критикуваше го, внасяше поправки, изказваше пожелания. Романът се пишеше в „походна обстановка“, често на свещи или на газениче, чиято направа наричахме „зова на прадедите“, но авторът работеше радостно и леко, в атмосфера на приятелство и взаимна поддръжка. Тази другарска, шеговита и приятелска атмосфера е изобщо характерна за малки и големи колективи на съветски хора, изпълняващи задачи на Партията и правителството по боевите участъци на новите строежи, в експедиции и издирвания, на кораби и в нови совхози — една дума, по всички плацдарми на „предната линия“ на петилетките.
…Изминаха вече няколко години от времето на нашите зимувания отвъд полярния кръг. Сега там горят светлините на електроцентрали, пътуват влакове, димят заводски комини, хората живеят в благоустроени домове. Пристигаш — не ти се вярва, че не тъй отдавна тук, на мястото на този цех или жилищен блок си седял в палатка, на газениче, и привършил нивелировъчните дневници и вечерята, си се залавял за някоя глава на „Наследникът от Калкута“.
Авторът избра за романа необикновено противоречивото, бурно време от края на XVIII век, когато на обществения хоризонт залезът на епохата на първоначалното натрупване се среща със зората на съвременния капитализъм. Като фон за развитието на фабулата най-подхождаше Англия — класическата страна на надигащия се тогава капитализъм. Авторът се стремеше да покаже прогресивната борба на нейните колонии за независимост и в същото време жестокостта на колониалния режим там, където е прониквал младият капитализъм. За автора съвсем не беше необходимо да се грижи съдържанието да легне в някаква готова схема, а трябваше само безпристрастно да подбира историческия материал и да прибавя към него, перифразирайки сполучливия израз на Достоевски, „мъничко измислица за по-голяма правдоподобност“. Героите на романа някак от само себе си започнаха своя литературен живот и този техен самостоятелен „живот“ за сетен път потвърждаваше за слушателите и лично за автора цялата дълбочина и вярност на марксисткия анализ на общественото развитие.
Там, на далечните нови северни строежи, беше завършена, тъй да се каже, работата „на открито“ над книжката, а след като се завърнахме в културните центрове, авторът пристъпи към „кабинетната“ й обработка. В романа бяха уточнени датите, станаха известни изменения в неговата етнография и география, изчезнаха някои епизоди, появиха се нови, но, общо взето, романът се запази такъв, какъвто се роди в Задполярието й какъвто сега ще препрочетат и познаят, като стар другар от задполярните вечери, онези, за които той се, съчиняваше и пишеше. Авторът й неговите първи слушатели отдавна мечтаеха към тази аудитория да се присъединят и близките ни съседи — полярниците, нашите стари приятели, водачи на катери и самолети, трактористи и шофьори, ръководители и специалисти на по-късните нови строежи, нови работници строители, всички онези, които и сега, след нас, слушат фъртуната, проправят път през тайгата, разбиват скалите с амонал, закачат телефонните жици по стълбовете на новопрокарани горски просеки и с изстрели пропъждат мечките от складовете с хранителните запаси.
На вас, драги другари, а също така и на вас, млади читатели, които още се подготвяте за тези специалности, авторът с цялата си душа посвещава настоящата книга. Понеже знаеше от самите вас пожеланията ви и напълно споделяше литературните ви вкусове, авторът се постара да отстрани от своя разказ онзи елемент, който е несъвместим с прекрасния трудов живот и с веселите часове на вашия трудов отдих. Този елемент е книжната скука, която пораждат някои твърде гладко зализани и досадно нравоучителни съчинения. В този роман сигурно ще се намери какво да се критикува, но авторът се надява, че скуката не ще ви измъчва при четенето му, както не досаждаше и на онези, които го, знаеха в първоначалния му „тайгински“ вариант — трите сини тома, изписани със сбит счетоводителски почерк…
Авторът горещо приветствува новия си читател и с нетърпение ще очаква взискателното му слово. Но на онези, които още си спомнят за огньовете отвъд полярния кръг, особено силно стиска ръцете в кожени ръкавици и пак им казва, както неведнъж им го е казвал: „Ето ни пак заедно, приятели! Сторете край огъня място за вашия романист.“
ВЪВЕДЕНИЕ
ДЖЕНТЪЛМЕНЪТ И СЛУГАТА
„На спомена горчивата наслада.“
Двама души вървяха предпазливо по каменистата пътечка, към малкия залив между скалите. Напред крачеше висок джентълмен с гърбав нос в тъмнозелен плащ и триъгълна шапка. Изпод шапката блестеше като сребро плитка на перука, стегнато превързана с черна лента, за да не я разпилява вятърът. Морските ботуши с вдигнати кончови не пречеха на плавния вървеж на мъжа. Тази походка е била придобита не по паркета на салони, а на люлеещия се под на корабна палуба.
Спътникът на човека с плаща, красив юноша със сюртук1 на грум2, носеше след него далекоглед в черен калъф и ловна пушка. Цевта на пушката беше от най-обра стомана — „дамски букет“; седефени инкрустации украсяваха гладко полирания приклад. Ремък и дори ремъчни халки „антабок“ тази пушка нямаше: на притежателя й не беше необходимо да влачи ловната си екипировка на собствените си плещи — ой не излизаше на лов без оръженосец.
Сиви гранитни канари обграждаха полукръга на открито то заливче. Рибарите бяха нарекли тоя залив Стария крал: назъбеният връх на средната канара напомняше корона. Над сивозелената, лъхаща на йод вода прелитаха ниско чайки. Утрото беше облачно, ръмеше дъжд. Тук, в Северна Англия, по крайбрежието на Ирландско море, такова време беше обичайно за лятото.
Първият изстрел отекна в пустинните скали. Подплашено ято чайки излитна във висините и с пронизително резки крясъци се пръсна на всички страни. На отделни малки ята, птиците се устремиха към съседните канари й там, на другата страна на заляза, отново започнаха да се спускат. Очевидно джентълменът не улучи: нито една простреляна птица не трепкаше върху разпенената вода.
— Пушката е отново напълнена, ваша милост! — младият грум подаде на господаря си пушката, готова за нов изстрел; стрелецът и спътникът му вече се бяха изкачили на върха на невисоката канара и гледаха надолу. — ей сега птиците ще се успокоят и пак ще се съберат.
— Ловът ми няма Да бъде успешен, щом не улучих с първия изстрел — отвърна джентълменът. — струва ми се, че разходката ни днес е изобщо безполезна: нито едно платно не се вижда на хоризонта. Навярно и нашият „Орион“ стои някъде на котва. Но все пак ще остана тук, ще поогледам хоризонта. Задръж пушката у себе си, Антонио. Подай ми далекогледа и ме почакай долу, при конете.
Грумът предаде на господаря си, калъфа с разтегателната тръба и заслиза по пътечката. Шумът от ронещите се под нозете му камъчета и шумоленето на храсталака скоро стихнаха. Джентълменът остана сам на канарата:
Под скалите неспокойно Се плискаше морето. Задалият се откъм океана тъмен облак бавно се разрастваше и покриваше извивките на брега. Очертанията на далечните носове и малки острови постепенно се разтапяха в ивицата от дъжд и мъгла. Изпод тази ниска пелена се появяваха редица тъмни, морски талази; брегът разтваряше насреща им каменните прегръдки на заливите и лиманите. Бавно разтърсвайки космати гриви, вълните дълбаеха подножието на канарата.
На човека, който беше застанал с далекогледа на върха, се струваше, че самата канара плува като кораб срещу вълните на океана, разсичайки ги с каменната си гръд като с форщевен3. Поривите на вятъра пръскаха във въздуха ситен прах от солени капчици, който полепваше по коравите му къдрави бакенбарди. Без да откъсва поглед, той гледаше прибоя и броеше „деветите“ вълни, най-големите и гривести.
Разбила се в канарата, вълната се отдръпваше и увличаше назад със себе си в морето валчести камъни
