— Откъм кърмата ли ви атакува испанецът?
— Да, и капитанът изпрати Уудро и Джузепе в най-голямата каша, да защитават кърмовата дупка; той заповяда на Фернандо Диас да не ги изпуска от очите си, а на кормилото постави мен вместо Фернандо. Вълча битка беше! Испанците скоро няма да забравят „Черната стрела“!… Ние се измъкнахме от заливчето, но на Уудро му откъснаха двете стъпала, на Джузепе продупчиха хълбока, а Фернандо си спечели две рани. Ама и мене картечният залп ме за шемети здравата.
— Ех, не бях тогава аз с вас!… Та как свърши работата с ония двамата?
— Как свърши ли? Пътувахме в мрак. До разсъмване оставаше малко, а трябваше да прескочим крепостите на Гибралтар и патрулиращите кораби. На борда имахме четирима ранени: Уудро, Джузепе, Фернандо и мулатът Енрико Рой. Капитанът реши да свали ранените на брега, защото на кораба щяха да умрат: още в предишния бой нашият лекар отиде при рибите. Леопарда искаше да дадем на ранените частта им от плячката, но капитанът не се съгласи. Труп да бях, пак щях да си поискам своята част!
— Може би с труп щеше да бъде по-отстъпчиви ама на живите отказа. А пък от ранените само Фернандо и мулатът Енрико бяха в съзнание. Джузепе Лорано и Уудро Крейг лежаха в несвяст. Бернардито заповяда да отнесат равния Фернандо Диас при него, в каютата, ей оная, при кабината, видиш ли я? Вятърът повдигна пердето на прозореца на каютата и аз видях как Едноокия изсипа от кесийката елмази в калъфчета от шведска кожа, избра най-едрия и един по-малък и ги подаде на Диас. Чух как Бернардито рече: „Ето тоя син елмаз с жълтото петънце отнеси в Гърция на моята майка, за да не гладува, ако загина, а втория камък вземи за себе си, Фернандо, и прави с него, каквото си щеш!“ След това свалиха тримата в една лодка, при веслата седна мулатът Енрико Рой, неговата рана не беше толкова тежка…
— Чакай! Енрико Рой бил, казват, приятел на Леопарда?
— Грели го държеше при себе си един вид вместо слуга. Ненаситник и мързеливец беше тоя Енрико, да ти кажа аз. Та ето той и Грели си шепнеха нещо, докато Едноокия говореше с Фернандо; Леопарда даде на мулата шепа монети и в непрогледната тъмнина лодката заплува към испанския бряг. Дали ранените са се спасили, или са загинали — никой не знае. А на нас ни потръгна: на сутринта, в мъглата, шхуната мина протока. После се криехме по бреговете на Португалия, ремонтирахме се на Азорските, стягахме се за път на мароканското крайбрежие, където и ти се прехвърли при нас от турския кораб. И ето вече трети месец плуваме, а каква полза?
Малко ято хвърчащи риби с кръгли крилца, прилични На дантелени якички, прелетя над накъдрената морска повърхност и с плясък отново се гмурна в бездната.
— Ковчег и мърша! Гледай, Джейкъб: ето негова едноока светлост се подава от каютата. Събори го треската. Пожълтял е като жълтица и по цели дни се валя в люлката, дока то ние до кръв си ожулваме дланите о въжетата. Току виж че е дочакал чувала и камъка на гърдите, а продължава да се инати, дяволът, не ще да се махнем от тия проклети води, жега е като в ковашко огнище… Но какво в това там на хоризонта? Дяволска работа! Та там има пожар!
В същия миг викът на наблюдателя: „Пожар на хоризонти, вляво от кърмата!“ — дигна на крак целия екипаж. Полуголи, нашарени със странни татуировки по ръцете и гърдите, с невъобразими шапки на главите, направени от късове платно, палмови листа и дори от страници с, библейски текстове, моряците на „Черната стрела“ се изсипаха на палубата.
На командното мостче се показа Леопард Грели с далекоглед. Само капитан Бернардито бе прикован от тропическата треска на висящото му легло. От време на време той почти губеше съзнание от вътрешен огън и задавяйки се, гълташе студена вода, а четвърт час след това трепереше от треска, зъбите му тракаха и той се завиваше презглава с вълнените одеяла.
Леопард Грели даде команда и моряците, подтиквани от свирката на боцмана, се спуснаха към въжетата. Обръщайки се под натиска на платната, шхуната застана на обратен курс. Щом маневрата беше завършена, шхуната се отправи с къси зигзаги към огъня на хоризонта и скоро се приближи до мястото на пожара. В това време черен облак започна да забулва хоризонта, а живакът на барометъра в капитанската каюта падна ниско; никога досега Леопард Грели не беше го виждал да пада толкова ниско. Вятърът стихна и платната на шхуната безпомощно увиснаха. В бързо сгъстяващия се здрач ясно и зловещо се открояваше бушуващият в далечината пожар. Не една, а цели три гигантски клади издигаха към небето почти отвесни стълбове От пламъци, искри и пушек. Явно горяха кораби от неотдавна срещнатия керван.
Скоро екипажът на „Черната стрела“ ясно различи на фон а на заревото два кораба, които изглежда, че се бяха отделили от кервана и плуваха срещу шхуната. По-близкият от тях, малка бригантина16, се намираше само на около пет шест кабелтови17 от шхуната. Другият кораб, с екипировка на военна корвета, се виждаше на половин миля18 зад първия.
Дори отдалеч се забелязваше, че мачтите на корветата са повредени в бой, а платната на бригантината — съдрани и измачкани. Във вечерната тишина се разнасяше глух тътен от артилерийска престрелка. Настъпилото затишие пред буря застави двата пострадали кораба, а също така и шхуната на Бернардито, да легнат в мъртъв дрейф19. Далечното зарево хвърляше неподвижните черни сенки на трите кораба върху повърхността на океана, а буреносният облак вече забулваше луната.
— Леопарда надушва плячка! — прошепна Пю на приятеля си Джейкъб. — проклет да съм, ако не се изхитри да намери печалба и в чуждата битка. Готви се за служба, стари кашалоте! Най-сетне и ние дочакахме истинска работа.
Капитан Бернардито Луис ел Гора беше опитен пират, отчаяно смел и безмилостно жесток в боя. В същност той се казваше Бернардо. Но умалителното му прозвище, свидетелствуващо колко отрано бе започнал морските си подвизи, си остана свързано с него за цял живот. Във времената на Кортес или Писаро20 може би щеше да запише името си в кървавите страници на историята на завладяването На Мексико, Бразилия или Перу, но той се беше родил в онзи век, когато, белите петна по глобуса изчезваха с бързината на топящия се пролетен сняг, а остиндийските, южноафриканските и други търговски компании бяха затвърдили властта си над завзетите презокеански владения и разбойничествуваха в тях под закрилата на държавните закони на своите страни.
Бернардито сметна, че превръщането на кръвта и потта на колониалните роби в злато е тъмна и не твърде почтена работа. По-доходно и по-просто е да измъкваш това злато направо от джобовете на търговците! Неговата шхуна с шепата отчаяни главорези, които никога не се вглеждаха в бъдещето по- далеч от двата най-близки часа, причини във води? те на Средиземно и на съседните нему морета такива загуби на търговските кораби, че със залавянето на пирата Бернардито едновременно се заеха английските, френските, испанските и турските власти, като не смятаме частните мореплавателни компании и отделните морски ловци на награди. Бернардито ловко се бе изскубвал от всичките си многобройни преследвачи, които без съмнение биха хванали смелия пират, ако можеха да действуват съгласувано помежду си, и сега, след като се измъкна изпод самия нос на шарещите съвсем наблизо военни кораби, направляваше шхуната си в този далечен индийски рейс.
Но този път боговете на успеха, изглежда, бяха лишили едноокия капитан от милостините си. Още преди рейса той за пръв път в своя богат сър събития живот разкри на кораба заговор, насочен срещу него. Някой действуваше сред екипажа предпазливо и настойчиво. Ала като обезвреди затворниците, капитанът загуби и своя най-предан моряк — Фернандо Диас. Бернардито се досещаше, че тайната пружина на несполучливия заговор беше не някой друг, а помощникът му Леопард Грели, човекът, когото той прие на борда на „Черната стрела“ преди три години. Сега, използувайки болестта на капитана, Джакомо Грели, както изглежда очакваше само удобен случай, за да стане самият той главатар на шийката и капитан на „Стрелата“.
Свестявайки се в каютата си от тежкия унес, Бернардито се повдигна на лакът. В каютата нямаше никой. През прозореца се виждаше само гърбът на моряка при кормилното колело.
Бернардито натисна едно копче в стената. От отворилото се скривалище той измъкна една кожена торбичка и изсипа върху одеялото двадесетина скъпоценни камъка в калъфчета о т шведска кожа. След като преброи камъните, той ги прибра в торбичката, затвори скривалището й извика слугата си. Никой не се отзова.
— Мръсници! — измърмори Бернардито през зъби. — Педро! Къде си, Педро, син на свиня и монах! Почакай, ще те науча аз тебе как се крещи „сакраменто“!
